— Навярно знаете защо съм тук — казвам.
Виждам, че съм прав. Директор Виеста никога не е бил добър актьор. Затова пък се смята за добър и популярен ръководител на института. Той е организиран, отговорен, лоялен. И уважава студентите.
— Къде скри ковчежето, Бьорн?
— Какво знаете за това?
— Практически нищо.
Поглеждам го изучаващо.
— Истина е. Нищо! — повтаря.
— Защо питате за него тогава?
— Откраднал си го от кабинета на баща си.
Винаги е наричал професор Арнцен мой баща. Въпреки че съм го молил да не го прави.
— Абсолютно спорен е въпросът кой го открадна — казвам.
Той отпуска глава назад.
— Бьорн, длъжен си да го върнеш.
— Освен това, той не ми е баща.
Очите му придобиват уморено изражение.
— Коняк? — пита ме.
— Шофирам.
Донася бутилка ябълков сок, напива ми в чаша; след това се връща на стола си. Отпуска се назад и масажира ъгълчетата на очите си с върховете на пръстите. Повдига чашата коняк към мен. Вдигаме наздравица.
Подхваща:
— Когато бях нов в университета, бързо се научих, че срещу определени неща няма смисъл да се бориш. Вятърни мелници, знаеш. Академични сили и истини. Научни догми. Нямаше нужда да разбирам. Нито да ги харесвам. Но прозрях, че определени неща стоят по-високо от мен. Определени неща са по-важни, отколкото предполагаш.
Не съм сигурен накъде бие.
— Вярваш ли в Бог? — пита.
— Не. — Отговорът идва неочаквано за него.
— Все едно. Все пак можеш да разбереш, че християните вярват в Бог, без да проумяват Неговото всемогъщество.
Разговорът поема посока, която ме обърква. Питам:
— Да не би да се опитвате да ми обясните, че всичко това има връзка с мита за Кивота на свещените тайни? Или с Ръкописа Q?
Въпросът ми му действа като електрически импулс в мозъка. Изправя се в стола си.
— Чуй ме! — казва. — Тази история не е толкова проста, колкото си мислиш. Редил ли си някога един от онези пъзели „Равенсбургер“ от пет хиляди части? Изобразяващ гора, крепост и синьо небе? Точно сега знаеш достатъчно, за да подредиш три части. Но ти остават четири хиляди деветстотин деветдесет и седем, преди да видиш цялото, преди да придобиеш цялостен поглед над нещата.
Вторачил съм се в него. Проблясващите ми червени очи имат понякога леко хипнотично въздействие. Така че хората казват повече, отколкото са възнамерявали.
Той продължава:
— Да, старият мит за кивота е част от цялото. И, да, октагонът също е част от това цяло.
— Кое цяло?
— Не знам.
— Те влязоха с взлом в апартамента ми. И това ли не знаете?
— Не. Не знаех. Но ковчежето е важно за тях. Трябва да разбереш. По-важно, отколкото предполагаш.
— Единственото, което се чудя, е защо.
— Това не мога да ти кажа.
— Защото не знаете? Или защото не искате.
— И двете. Бьорн, заклел съм се никога да не издавам малкото, което знам.
Познавам го достатъчно добре, за да знам, че клетвата е нещо, което той взима съвсем на сериозно.
Навън, някъде в квартала, замлъква електрическа косачка. Чак сега, когато шумът е изчезнал, съзнавам, че го е имало. Изведнъж тишината започва да набъбва и да изпълва пространството.
— Но мога да ти кажа — продължава той, — че трябва да предадеш ковчежето. Трябва! Най-добре на мен. На баща си. Или на професор Лайлуърт. Нищо няма да се случи. Няма да има порицание. Нито пък мъмрене. Никой няма да подава сигнал в полицията. Обещавам ти.
— Сигнал вече е подаден.
— Вече?
— О, да. Полицията идва вкъщи и слухти.
— Ковчежето е много ценно.
— Но аз не съм негодник.
— Нито пък те.
— Те нахлуха в апартамента ми.
— А ти открадна ковчежето.
Квит.
— Защо им даде разрешително? За разкопките? — питам.
— В интерес на истината получиха разрешение от Дирекцията за управление на културното наследство. Ние бяхме просто консултативна инстанция.
— Но защо са получили разрешение?
— Бьорн… — въздъхва. — Говорим за ОМИ. Майкъл Макмълин. Греъм Лайлуърт. Трябваше ли да откажем на най-изтъкнатите археолози в света?
— Познаваш ли добре Лайлуърт?
— Познавам го от няколко години. — Гласът му загатва нещо повече. — Изглежда сякаш провеждаш истинско разследване?