— Няма нужда да се напрягам особено много. Очевидно всички знаят нещо. Ако говоря с достатъчно много хора, може би ще мога да разбера за какво се отнася това.
Изсмива се тихичко.
— Все пак не е случайно, че думите „изследвам“ и „разследвам“ са почти идентични. С кого си говорил досега?
— Освен с всички други и с Грете.
— Тя знае какво говори!
— Какво имаш предвид?
— Тя беше активен участник в събитията в Оксфорд. В много отношения. — Поглежда ме бързо. — Участваше като гостуващ лектор и бе научен съветник на баща ти, истинския, когато той пишеше своя труд заедно с Лайлуърт и Чарлз де Уит. — Повдига рамене. Проследява с поглед една муха на тавана.
— Находката е собственост на Норвегия — казвам. — Каквото и да има в ковчежето, откъдето и да произхожда, то все пак е, и си остава находка, която принадлежи на Норвегия.
Виеста поема въздух.
— Приличаш на малък злобен териер, Бьорн. Който лае срещу булдозер. И не разбира срещу какво се бори.
— Уф…
Той се усмихва.
— Младежки гняв, оправдан от собственото си чувство за справедливост! Но не знаеш всичко.
— Във всеки случай познавам закона за културното наследство! Който забранява изнасянето от страната на норвежки археологически артефакти.
— Няма нужда да ми го споменаваш. Не знаеш ли, че участвах в обсъждането на текстовете, предшестващо изготвянето на закона от парламента? Познавам всеки параграф в детайли.
— Тогава трябва да знаеш, че онова, което се опита да извърши Лайлуърт, е в противоречие с норвежките закони.
— Не е така просто. Това, че ковчежето бе намерено тук, в страната, е случайност. То не е норвежко.
— Как ще се обосновеш?
— Не можеш ли просто да ми се довериш? И да предадеш ковчежето на баща си?
— Арнцен не ми е баща!
— На Лайлуърт тогава.
— Професор Лайлуърт е негодник!
— А аз? Аз какво съм?
— Не знам. Вече не знам какво да мисля за никого. Какво сте вие?
— Аз съм една малка част. — Виеста почуква с кокалчета по повърхността на бюрото. — Аз съм просто една част. Всички сме такива. Незначителни части.
— В коя игра?
Той си напълва чашата с коняк. Сега разбирам за първи път от всички години, през които сме работили заедно, защо толкова много от студентките му си падат по него. Оттегли ли се от лицето му отпечатъкът на суровост и умора от живота, той заприличва на някоя американска звезда от периода между двете световни войни. Силна челюст. Високи скули. Веждите се извиват като две безцветни дъги на челото. Вглежда се надълбоко в мен с тъмните си очи.
— Игра, която не е за теб и мен, Бьорн — отговаря.
Внезапното му доверие ме смущава. Преструвам се, че кашлям.
— Имам няколко въпроса — казвам.
Той мълчи, гледа ме въпросително:
— Да?
— Откъде професор Лайлуърт е научил къде да копае, за да намери октагона?
— Натъкнали са се на карта. Или на нови разкрития.
— Защо твърдеше, че търсим укрепление?
— Защото и това беше вярно. Било е издигнато около 970 година.
— Но октагонът беше онова, което търсехме?
— Да.
— И Лайлуърт е знаел, че в него е скрито ковчеже?
— Най-вероятно.
— Ти знаеше ли, че ковчежето е златно?
По реакцията му разбирам, че не е знаел.
— Какво знаеш за Рен льо Шато? — питам.
Изглежда искрено озадачен.
— Не много. Френско планинско селце, към което откриването на предполагаеми пергаменти е събудило псевдонаучен интерес.
— Значи не си чувал за никакво историческо съкровище?
Изражението му става все по-объркано и по-объркано.
— Съкровище? Имаш предвид в Рен льо Шато? Или в манастира „Верне“?
— Лайлуърт знае ли какво се намира в ковчежето?
— Само питаш ли, питаш. Но трябва да разбереш, че аз съм още по-малка част от пъзела и от останалите. Аз съм синята част, най-отгоре, вдясно. Която е там само за да допълва картината на небето. — С кикот се навежда напред през бюрото. — Бьорн! — започва ниско, но в същия момент иззвънява телефонът. Вдига слушалката с кратко „Да“. Остатъкът от разговора провежда на английски.
Не, не знае. После следват няколко „yes“ и в очите му прочитам, че едно от тези „да“ е в отговор на въпроса дали случайно не се намирам при него в момента. Затваря.
Аз ставам.
— Ще тръгваш ли вече? — пита той.