В Лондон се настанявам в един хотел на „Бейсуотър“. Ако не бе изгледът към Хайд парк, хотелът можеше без особена разлика да се намира на „Лудвигщрасе“ в Мюнхен или на „Сънсет булевард“ в Лос Анджелис. Чувствам определена симпатия към гастролиращи пианисти и рок звезди, които, след като прекарат четири месеца на турне, вече не съзнават в коя страна се намират.
Стаята е малка, с кремавожълти стени и безлични репродукции. Легло, стол, бюро с телефон и папка с информация, и празни листове за писма. Барче. Телевизор. Гардероб със самотни закачалки. Баня с бели плочки и малки опаковани сапунчета, които миришат истерично чисто. Никога не съм бил тук преди, но имам усещането, че съм. Живял съм в някой и друг хотел през живота си. След известно време стават еднакви. По подобен начин някои мъже чувстват жените.
Шепа жени са се влюбвали в мен — от любопитство, преданост и състрадание, но общото за всички беше, че не бяха срещали по-добро. Никоя от тях не остана с мен особено дълго. Лесно е да ме харесва човек. Но не е съвсем лесно да ме обича.
Има един специален тип жени, които ме харесват. По-възрастни са от мен. Имат имена като Мариан, Нина или Карине, Вибеке, Шарлот. Образовани и интелигентни. И малко невротични. Лектори. Културни консултанти. Библиотекарки. Социални работнички. Главни медицински сестри. Разпознавате типа! През рамото си имат дамска чанта, носят шал и очила, и преливат от загриженост и доброта към губещите в обществото. Омагьосани плъзгат върховете на пръстите си по тебеширенобялата ми кожа, после ми казват какво кара жените да се чувстват приятно. Без дъх ми показват как да продължим. Сякаш никога преди не съм го правил. Аз с нищо не ги карам да помислят обратното.
В продължение на час лежа на леглото в хотела и си почивам след пътуването. Взел съм душ. С ръце, събрани на корема, оставям врата си да почине върху изпънатите хладни чаршафи. Шумът от „Бейсуотър роуд“ и духовата музика от Хайд парк се преплитат заедно в непозната какофония, която ме следва и в страната на сънищата. Но успявам да заспя само за няколко минути.
2.
— Чарлз кой?
— Чарлз де Уит!
Очилата във формата на полумесеци на жената в чакалнята са се плъзнали до върха на носа й и с един поглед, който е изровила от най-тъмните дълбини на фризера, тя ме гледа намръщено над стъклата им. Името рикошира помежду ни за шести път. И двамата сме на път да изгубим търпение. Тя е на моята възраст, но изглежда 10–20 години по-възрастна. Конската опашка е така стегната, че лицето й е придобило толкова изопнат вид, сякаш е преминала през редица неуспешни хирургически операции при някой алкохолизиран хирург в Челси. Облечена е в тесен червен костюм. Тя е от типа жени, които си представям да се впускат в садо-мазо игри под покритието на нощта.
— Не е ли вътре господин Де Уит? — питам учтиво. Срещу опърничавост от нейния калибър помагат само превзетата учтивост и сарказмът.
— Ще говоря ясно, така… че… да… ме… разберете. — Движи устни сякаш съм глух. — Тук… няма… никой… който… да… се… казва… Чарлз де Уит.
Изваждам от джоба си визитната картичка, която намерих у Грете. Хартията е пожълтяла, текстът е избледнял, но не и нечетлив. Там пише: Чарлз де Уит, Лондонска географска асоциация.
Подавам й картичката. Тя не я взема, а се взира безразлично в ръката ми.
— Възможно ли е да се е оттеглил? — питам аз. — Преди вие да постъпите на работа?
По изражението й веднага разбирам, че в тактическо отношение, въпросът ми е катастрофа. Зад полирания плот, в своята облицована чакалня с мокети, на които едно минаване с косачката за трева би се отразило добре, със секретарския телефон от дясната си страна и прастарата електрическа пишеща машина IBM отляво, с цветната снимка на изискания мъж, очарователните деца и мини шнауцера пред себе си, тя е Безспорната повелителка на Вселената. Това е нейната империя. Оттук тя властва над целия свят — от момчето за всичко до генералния директор. Да я нарека рецепционистка или координатор — би било безобразие. Да намекна, че има нещо, което тя не знае за Лондонската географската асоциация, е богохулство.