— Питали сте за мен? — казва.
Аз си мисля: „Божичко, ако това се повтори, трябва да се обадя на доктор Уанг, когато се прибера вкъщи!“.
— Да, така е — измърморвам. Замаян и объркан съм. Какво, по дяволите, се случи?
— Какво искате от мен? — пита той.
— Не знаете ли?
Той поклаща глава, но не отговаря.
Въздъхвам.
— Всички знаят повече отколкото искат да признаят — казвам. — Но се преструват, че нямат и идея за какво става въпрос.
— Предполагам, че е така.
— Имаме определени общи интереси.
— Така ли? Интересно! И какви са те?
— Имам няколко въпроса. И вярвам, че вие знаете отговорите.
— Естествено, зависи от въпросите.
— И от онзи, който ги задава.
Той се изправя и се оглежда в помещението.
— Наистина пленително място. Знаете ли, че завещаните от сър Ханс Слоън през хиляда седемстотин петдесет и трета година петдесет хиляди тома поставят началото на библиотеката на музея. И че през хиляда деветстотин шестдесет и шеста година е изготвен каталог на книгите в музея, който съдържа двеста шестдесет и три тома?
— Някой е пропуснал да ми разкаже — усмихвам се.
— Извинявам се, че ви накарах да чакате, мистър Белтьо, но едва сега пристигам от чужбина. Отвън ме чака кола, може би бихте ми оказали честта да изпиете чаша чай в дома ми? Така бихме могли да обсъдим общите си интереси в малко по-уединена обстановка.
— Откъде знаехте, че съм тук?
Снизходителна усмивка изкривява устните му.
— Добре ориентиран съм.
Не се и съмнявам.
Той живее в изискан квартал с широки стълби към главните входове и тесни стълбички (зад ограда от ковано желязо) надолу към вратата на кухнята. Една лимузина с тъмни стъкла тръгна бавно покрай тротоара, когато излязохме от Британския музей. В продължение на 20 минути шофьорът, чийто силует различавам през разделящото стъкло, извива колата през лабиринт от странични улички. Чудя се дали целта е да ме объркат. Затова, когато спираме, обръщам внимание на табелата с името на улицата. „Шефийлд Теръс“.
Адресът на Джоуселин де Уит е: „Продъроу роуд“.
Де Уит отключва вратата. Две дупки от винт и един тон по-тъмна боя показват къде трябва да е била табелката с името.
Жилището е изискано и като много други подобни, изглежда необитавано и наскоро обзаведено. Нито мебелите, нито картините или килимите успяват да създадат домашен уют. Не виждам нищо, което да не си е на мястото. Нищо лично. Никакъв малък безсмислен предмет, който да нарушава завършеността, но да стои на видно място. А обитателят на къщата да го свързва с нещо приятно. Всичко е толкова стерилно, колкото когато например някой току-що разведен мъж се е изнесъл от вкъщи и трябва да нареди новия си дом.
— Значи съпругата ви задържа икономката? — казвам, докато закачваме връхните си дрехи.
Де Уит ме поглежда засегнат:
— Съпругата ми?
Идва ми да си отхапя езика. Беше невъзпитана и необмислена забележка. Типично в мой стил. Подобен нетактичен коментар може да си позволиш пред добър приятел. Но за аристократ като Чарлз де Уит разводът — не мога да си представя, че може да става въпрос за друго, освен за развод между него и мисис Джоуселин, трябва в обществен план да представлява катастрофа. Която не е предмет на остроумия от страна на непознат.
— Извинете — казвам смирено. — Проверих в телефонния указател и й позвъних. На съпругата ви. Но тя не си беше вкъщи.
— Моля? — казва кратко. Изглежда объркан.
— Джоуселин? — изричам изпитателно.
— Какво?
— Не успях да говоря с нея.
— О! — възкликва той внезапно. Поглежда ме развеселен. — Джоуселин! Разбирам! Ах… разбирам!
Влизаме в стаята и сядаме до прозорец, където слънцето изрязва сребърни колони в праха във въздуха.
— Искахте да говорите с мен? — пита.
— Вие може би знаете за какво се отнася?
— Може би да. Може би не. Какво ви води при мен? При нас?
— Натъкнах се на името ви в монографията. У Грете.
— Грете? — Гласът е крехък, нежен; по подобен начин би говорил баща за дъщеря си, която е в някоя далечна страна.
— Помните ли я?
Той затваря очи.
— О, да — произнася само. После по лицето преминава мъчително тъжен оттенък.
— Добре ли я познавате?
— Бяхме любовници за известно време. — Той казва sweethearts.
Това хвърля някаква сладникава светлина върху любовната история. Ако познавам Грете добре, връзката трябва да е била всичко друго, но не и сладникава. Но това поне обяснява малка част от държанието й. Внезапно се случва нещо изненадващо. Очите му се насълзяват. Разтрива ъгълчето на окото си.