Тази информация ме изпълва с неприятно учудване. Хартум в Судан е мястото, за което татко пише в писмото от монографията, пазена у Грете. Как никой не е знаел или казал, че реликвата е била открита преди 40 години? Крие ли Грете нещо от мен?
Предпочитам да не разкривам какво знам и какво не, така че го оставям да продължи.
— Макмълин напуснал музея с ковчежето в куфарчето си — казва. — Явно го е заровил в манастира „Верне“ в Норвегия.
Можех да доуточня, че присъствах, когато ковчежето бе изкопано. Ако и той самият не бе археолог, бих му обяснил за земните структури, как с течение на вековете пръстта и пясъкът образуват паралелни пластове, които изчезват, когато някой изкопае дупка и след това я запълни. Можех да му разкажа колко плътно земята бе обгърнала артефакта и как структурата на пластовете бе непокътната. Но не го направих.
— Стана малък скандал. Той превиши неизмеримо привилегиите си. Смея да твърдя, че клубът никога не е бил разтърсван от подобен скандал. Но можехме да направим само едно нещо — да поправим гафа. Знаехме къде Макмълин е заровил ковчежето. Проблемът бе да разберем точното място. Докато не намерихме сателитната снимка, която той специално бе поръчал. Направена е с инфрачервен филм, така че можехме да видим структурите под земята. Там видяхме един октагон, и наистина, укрепление в основите на Варна. Останалото бе относително просто. Операцията дори получи кодово название „Операция Кивот“. Организирахме разкопки. Не можехме да локализираме октагона, без да си оставим определено място за грешки, на базата на сателитните снимки. Щяха да ни разкрият, ако се бяхме опитали да изкопаем ковчежето тайно. Затова подходихме така, както щяхме да направим, ако търсехме някакво укрепление. Играхме по правилата. Кандидатствахме за разрешение. Платихме си. Дори се съгласихме разкопките да бъдат наблюдавани от инспектор от норвежка страна. Един умен млад мъж, който се оказа, че бе на път да ни причини неочаквани проблеми. — Засмива се тихо и ме поглежда. — Британското правителство е уведомило норвежките власти за последиците, които може да има случилото се. Британското посолство в Осло ни подкрепя в работата ни. Мистър Белтьо, мисля, че едва ли имате някакъв избор. Трябва да върнете ковчежето.
Имам чувството, че съм дете на Дядо Коледа. Когато подаръците са раздадени и ти потъваш в ъгълчето на дивана, и ти е топло, и си празен, и си отмалял, защото вълнението си е отишло. Около тебе седят родителите ти и бабите, и дядовците ти, и лели, и чичовци, които се усмихват и отпиват от чашите си, а ти знаеш, че всичко е приключило и че до следващия път има цяла година. Колкото и да е фантастично, обяснението ми се отразява като леден душ.
— Разбирам — казвам. Този път аз съм този, който говори в празното пространство.
— Вие! Разбирате?
— Ще го получите.
— Радвам се. Много. У вас ли е?
— За съжаление не. В Норвегия е.
Той става.
— Елате — казва, — имам самолет на Станстед.
— Имам уговорка за довечера. Уговорка, която не смятам да пропусна. Но можем да заминем утре.
— Някое момиче?
— Една богиня.
Той ми намига. Дори и годините да са охладили желанието му, то продължава да тлее в спомените.
На тръгване трябва да отида до тоалетната. Ролката тоалетна хартия е залепена. Сапунът не е използван. Кърпата за ръце е изгладена. Но огледалото е изпълнено с отпечатъци от пръсти и мазни петна. Никой не си е направил труда да махне етикета с цената 9,90. Пладнешки обир, ако питат мен.
Де Уит ми стиска ръка на раздяла. Уговаряме се да се срещнем пред хотела ми в 10 часа на другата сутрин. Той ми благодари за това, че съм така склонен да сътруднича.
Лимузината завива покрай тротоара, докато слизам по стълбите. Отварям вратата и влизам. Де Уит маха с ръка. Изглежда като богат, ексцентричен чичо. Лимузината потегля. Не съм казал накъде съм. Но след 5 минути тя спира пред хотела ми.
16.
— Пътувам за вкъщи утре — казвам.
Даян се е затворила под похлупак от разсеяно безразличие. Поглежда нагоре към мен.
— Вече? — пита. В погледа й има някаква умора. Сякаш е потърсила убежище в прашинка от бяла утеха.
Живее в апартамент на деветнадесетия етаж в блок с изглед, който ме подвежда да попитам дали това, което различавам в далечината, не е Айфеловата кула. Антрето е шахматна дъска от черни и бели квадратчета, издължена от огледална мозайка по късата стена, и с арка, водеща към тясна и дълга кухня. Стаята продължава направо в небето. Цялата стена е прозорец. На тази височина Даян сигурно всяка сутрин излиза на балкона, за да избърше облаците от прозорците.