По-късно, когато лежим вплетени под завивката, тя пита:
— Хей? Мога ли да дойда с теб? В Норвегия?
Тълкува погрешно мълчанието ми.
— Нямах намерение да се натрапвам. Извинявай — добавя.
— Не, не, не. Звучи… чудесно.
— Полагат ми се няколко седмици отпуск — продължава. — Мислех си, че ще е забавно. Да видя Норвегия. С теб.
— Заминавам за вкъщи утре.
— Няма значение. Ако искаш, ще дойда и аз.
— Разбира се.
В три часа през нощта тя ме буди.
— Предполагам си го скрил добре — пита.
Не разбирам какво иска да каже.
— Ковчежето! — казва. — Сетих се за нещо, което ти каза. Надявам се, че си го скрил добре?
Толкова ми се спи, че я виждам двойна. Пленителните близначки Даян.
— На сигурно място е — измърморвам.
— Няма да повярваш колко ги бива да намират неща. Само ако искат. Не си тръгнал срещу кого да е.
— Защо го казваш?
— Защото искам да знаеш, че съм на твоя страна. Въпреки че работя за ОМИ и тъй нататък. Разбирам, че не можеш да ми имаш пълно доверие. Но независимо какво става, винаги ще бъда с теб.
— Имам ти доверие.
— Надявам се. Но все пак, недей. Може да са пъхнали микрофон в чантата ми. Или нещо подобно. Така че, не бива никога да ми казваш къде си скрил ковчежето или нещо друго, което е важно. Нали?
— Приятел е. Не го познаваш. И ти имам доверие — казвам и се обръщам на другата страна.
Тя се долепя до мен. Гърдите й се притискат до чувствителната кожа на гърба.
Така се плъзвам отново в съня.
17.
Не съм виждал рецепциониста преди. Мъж. Висок и светлорус, прилича на арийски бог на войната. Обаче, когато си отваря устата да проговори, гласът му се оказва толкова носов, а тонът така кокетен, че ми се струва, че се подиграва с мен. След като ми хвърля един сладък поглед, той ми казва, че трябва да съм един много търсен джентълмен. После ми връчва две съобщения. Един факс и една написана на ръка бележка от кралицата на нощта, Линда. Нейното съобщение е кратко, почти без правописни грешки. Джоуселин де Уит е звъняла.
Факсът е написан на ръка върху хартия за писма на Дирекцията за управление на културното наследство:
„Бьорн! Опитах да позвъня. Къде си, по дяв…
Не успях да открия Грете. Sorry. Има ли някакви роднини, при които може да е отишла? Обади се, моля…“
В стаята всичко е както го оставих. Почти. Преди да изляза, пъхнах клечка за зъби под ключалката на куфара под леглото. За всеки случай. За да убедя сам себе си, че съм параноичен глупак. Сега клечката за зъби лежи на пода.
Под душа измивам от себе си всички миризми и засъхнали сокове, останали от Даян.
След като съм се преоблякъл и преди да започна с опаковането, позвънявам на Джоуселин де Уит. Не защото трябва да говоря с нея. Ами защото съм учтив млад мъж. И защото, да си призная, съм любопитен.
Телефона вдига икономката. Въпреки че е сложила ръка на слушалката, чувам как обяснява, че се обажда господинът, който е звънял относно мистър Чарлз.
Джоуселин вдига от втори апарат.
Представям се. Бьорн Белтьо. Археолог от Норвегия.
— Археолог? — възкликва тя. — Разбирам. Това обяснява много.
Гласът й е мек и нежен и достига до мен сякаш от друго столетие.
— Обяснява?
— За Чарлз археологията беше самият живот. Въпреки че се превърна и в… Както и да е. Това беше отдавна. Двадесет години.
Нещо ме задържа.
— В Лондон няма много хора с името Де Уит — подхвърлям.
— Родът на съпруга ми е френски. Избягали в Англия по време на Революцията. Какво ви интересува за Чарлз?
Признавам, че съм звънял наслуки на единствения Де Уит, посочен в телефонния указател на Лондон.
— Стана ми любопитно, разбира се — казва. — Чудех се какво искате и кой ли може да сте. Трябва да ме извините, но Чарлз е мъртъв вече толкова отдавна. С какво мога да ви помогна?
Часът е осем и половина. След час и половина ще дойдат да ме вземат.
18.
Джоуселин има осанка на лебед, с дълга шия, грациозни движения и сънлив глас, в който се долавя ехо от кристал, лов на лисици и мързеливи следобеди под хладната сянка на беседката. Погледът й носи бодра и спокойна самоувереност. Всичко около нея показва, че никога не й се е налагало да става, зъзнейки на зазоряване, за да сложи въглища в печката. Затова и човек остава още по-смаян всеки път, когато някоя сочна псувня си проправи път в изискания й изказ и гръмне като граната от устните й.