— Всяко нещо, което завършва добре, е добро! — зае неутрална позиция Жозеф.
Но денят въпреки сполучливия удар с доларите не беше завършил добре.
След хубавия си разговор с Марсел Канотие Жозеф се почувствува в „настроение“ и реши да посети рафинерията „Елизабет“, където беше подочул, че ставало нещо. Той поприказва с директора на рафинерията и веднага усети — неговият нюх не го лъжеше никога, — веднага усети, че „нещото“ не е за пренебрегване, че то люти на гърлото като задушливия въздух, който се носеше от цеховете: работническият профсъюз искал увеличаване на надниците заради инфлацията и незабавно сключване на нов колективен договор.
— Хем „незабавно“ — беше се усмихнал мрачно Жозеф.
На излизане от рафинерията лимузината му беше посрещната от нагъсто стълпил се народ, навярно наброяваше няколко хиляди. Нямаше как, беше принуден да спре. Из навалицата изскочиха двама души, единия от тях познаваше добре, Кристиан Лафит, секретаря на социалистическия профсъюз.
— Работниците настояват за увеличение на надниците и за сключване на колективен трудов договор! — каза Лафит, като смутено беше започнал да усуква левия кичур на посивелите си мустаци.
— По тези въпроси не съм склонен да разговарям на улицата! — отговори му безапелационно Жозеф.
— Ще разговаряте, ще разговаряте! — поклати глава другарят на Кристиан Лафит.
— Ти кой си? — попита го Жозеф.
— Аз съм секретар на Обединените профсъюзи! — каза с ясен и звучен глас младият човек. — Казвам се Анри.
Обединените профсъюзи бяха под влиянието на компартията — марксисти.
— С комунисти не разговарям! — отсече го Жозеф.
— О, ще разговаряте, ще разговаряте! — каза твърдо Анри.
Жозеф хлопна вратичката на лимузината и заповяда на шофьора:
— Карай!
Шофьорът подкара, но не можеше да превключи на втора, защото тълпата стоеше срещу колата като стена.
— Карай — извика му Жозеф.
Момъкът подкара с полунатиснат съединител, торпедото на лимузината се вряза в тълпата, някой залитна отпред, екна вик на възмущение „Позор!“ — и десетки юмруци заблъскаха по каросерията.
— Гази! — ревна Жозеф. — Аз отговарям!
Някое време шофьорът седя неподвижен, ням, пребледнял, после отвори вратичката и като се измъкваше навън, рече:
— Газете вие, аз не мога!
— Лайно! — викна подире му Жозеф. Той пипна най-напред джоба си, където лежеше броунингът му, после се премести на шофьорското място, зад волана, и протегна ръка към лоста за скоростите.
Не се знае как щеше да завърши тази история, ако в същия миг на сцената не беше се появила конната жандармерия. Беше я извикал по късовълновия си радиопредавател директорът на рафинерията.
Ето защо тази слънчева утрин Жозеф Берклей се събуди в лошо настроение и като чу врявата, вдигана от папагалите, откачи двуцевката и изпрати един смъртоносен облак сачми по Мириамините любимци. А после слезе бързешком в подземието и изстреля всичките патрони на дванадесетте си пищова.
Успокоен от стрелбата с двуцевката и разнокалибрените пищови, а донякъде и от хладната минерална вода в басейна, Жозеф Берклей се появи в малката трапезария, където поднасяха закуските, точно в 8 часа без 15 минути. Рядко се случваше да не спази този ранен за господарите час. Затова, когато се случеше да дойде например към 7 часа, целият дом се досещаше, че на краля нещо „пари“ под петите. Някакви неприятности бяха пропъждали съня от очите му. А прекрачеше ли прага на трапезарията по-късно — всички в Жобер знаеха, че господарят беше заседавал в мраморния дворец на Канотие (Черния) до среднощ. Невъздържани бъбривци, чиновници и прислуга твърдяха, че Канотие свиквал тия среднощни сбирки, когато американците ненадейно повишавали лихвения процент. Други пък още по-невъздържани бъбривци твърдяха, че поводът за тия среднощни сбирки не бил лихвеният процент. Те сочеха, че сред поканените имало политици и генерали, а тия хора не били чак толкова заинтересовани от лихвения процент, та да заседават до среднощ. Колкото до самия Жозеф — той не проявяваше милост нито към едните бъбривци, нито към другите — пипнеше ли ги, тутакси ги изпращаше на изправителен труд в „Елизабет“.
Тая сутрин той дойде в светлосив костюм от лъскав немачкаем плат, ушит в любимата му „широка“ кройка — подходяща за пълен човек. Той беше източен като вретено, но обичаше да носи широки костюми. На врата си беше небрежно вързал „летяща“ папийонка, червеникава, напръскана със златисти точици. Никой не знаеше, включително Мириам и поредната му секретарка, защо кралят обичаше широките палта. Някои казваха, че е заради многокалибрения пищов, който носеше било на специална презрамка, било в десния си джоб. Но тия, които гордо заявяваха, че го познават уж най-добре, обясняваха, че широката кройка „пасвала“ най-добре на характера му. И привеждаха за пример широкия му размах в покупките на петрол, валута и недвижими имоти. Тази психологическа мотивировка едва ли разкриваше истината, защото Марсел Канотие проявяваше още по-широк размах във финансовите работи — той купуваше цели банки с всичкото им злато и портфейли с ценни книжа и въпреки това носеше костюми, ушити точно по мярката му. Ние мислим, че Жозеф носеше широки дрехи, защото така му харесваше и защото в тях той се чувствуваше най-добре.