Северната част на столицата Тива има население над четири милиона. Тя е разделена от малката река Роксана (малка, малка, но коритото й е широко десет метра, а в средата е дълбока до три) — разделена е от красивата и пълноводна Роксана на две части: източна и западна. Западната граничи с океана и няма накъде да се разширява по-нататък. Затова тук квадратен метър незастроена площ струва едно малко състояние. А крайните квартали на източната част пълзят по посока на планината Ида. Засега тази планина още изглежда синя, ако се наблюдава от „най-източния“ източен квартал. Но ако настъплението на човешкия мравуняк не бъде преустановено, обезлесената Ида скоро ще се покаже пред бъдещите жители на най-източния квартал такава, каквато е — сива, надупчена от кариери, съсипана от човешка алчност и природни стихии.
Западната част на северна Тива е угледен търговски град: с прави булеварди, с безброй магазини, някои от които разкошни; в разкошните магазини продават електроника, луксозни лимузини, бижута, дамски вечерни тоалети, украсени с перли и блестящи дантели от мораво-кървави гранати; най-скромните дамски палта в тия магазини са ушити от визон. Улиците гъмжат от народ, коли, обществен транспорт, многотонажни камиони. Ресторантите и баровете са винаги пълни, в нощните заведения пеят и танцуват световноизвестни естрадни певици и танцувачки. В прочутите вариетета се подвизават скъпо струващи проститутки, недостъпни за мъже с по-малко от един милион годишен доход. Нощем западната част на северна Тива гори в разноцветните огньове на електрическите реклами, а по крайбрежието блещукат лампионите на частни плажове, където богати веселяци устройват малки дионисиеви тържества.
А Тива на изток от Роксана — това са стохилядните пролетарски квартали на столицата. Тук няма небостъргачи, преобладават три-четириетажни сгради, които непрекъснато се снишават, колкото се отива по на изток, към планината Ида. Най-източните предградия са от едноетажни дървени бараки и „бидонвили“ — къщички, направени от дъските и тенекиите на големи транспортни сандъци, в които превозват скъпа мебел и тежки машини. В тези квартали най-„луксозните“ магазини се помещават на един етаж, цените са „народни“, както и стоките: от синтетични материали, пластмаси, бял метал. Бакалничките в покрайнините продават само сирене, рибни консерви, олио и сапун.
От Роксана до бреговата ивица и на север чак до рафинерията „Елизабет“ се простира индустриалната зона на Тива. Това пространство е набучено със стотици комини, които денонощно изхвърлят към небето гъсти фъндъци черен дим. Затова тук винаги е сумрачно и въздухът по всяко време мирише на въглеродни, серни и амонячни отрови. Най-много пущат дим рафинерията „Елизабет“ и трите металургични завода на „Силветийска стомана“. По отношение на сумрака и миризмите фармацевтичният комбинат и текстилните фабрики не си играят на дребно, те обогатяват общия „букет“ не само с миризми, но и цветово — комините на фармацевтичния завод например бълват понякога синкав, жълт или оранжев дим.
От тая крайградска зона, наречена „индустриална“, текат към южна Тива два пълноводни потока: единият носи злато; другият, невидимият — тревоги и страхове.
Глава I
Утрото на Жозеф Берклей
Сред устието на Нума, на границата между нашироко разлялата се река и океана, зеленее като малък изумруд островче, което е означено само на морските карти, тъй като площта му е нищожна — около двеста и петдесет декара. Службата, която поддържа фаровете, и тиванските журналисти са го нарекли „Жобер“ — от името на собственика му Жозеф Берклей. Говори се, че преди стотина години то е било просто едно парче от сушата, вдадено в океана, което могъщата и пълноводна Нума постепенно е превърнала на остров; и че това парче от сушата е било закупено навремето от първия Берклей, заселил се на силветийска земя. Тъй или иначе, сега „Жобер“ си е истинско островче, с кей, защитен от малък вълнолом, и с два фара, северният обърнат към Тива, южният — към бушуващите простори на океана.