Сякаш изтече цял час преди мъжът да помръдне. Хати можеше да чуе нежния звън на капките роса, откъснали се от тревата под обувките му. Топлият дъх на тютюн и свеж сапун се приближи.
Той докосна китката й. Тя не отвори очи. Мъжът не каза нищо.
Някъде в далечината часовникът от кулата на съда удари три пъти.
Устните му нежно и леко покриха нейните.
После се плъзнаха към ухото й и тялото му я притисна към дървото. Той зашепна. Значи тя била онази, която през последните три нощи надничала през прозорците му! Целуна я по шията. Тя, тя го била следила последната нощ! Той я погледна. Сенките на дърветата нежно падаха наоколо, по устните й, по страните й, по челото й, виждаха се само очите й, грейнали и живи. Тя била прекрасна, знаела ли го? Мислел си, че го преследват призраци. Смехът му прозвуча като съвсем тих шепот в устните му. Той я гледаше и посегна към джоба си. Извади кибрит, драсна клечка и я поднесе към лицето й, за да я види, но тя хвана ръката му и я задържа, докато клечката не угасна. След миг той я пусна да падне във влажната трева.
— Няма значение — каза мъжът.
Тя не погледна към него. Той мълчаливо я хвана за ръка и закрачи.
Загледана в белите си крака, Хати отиде с него до студеното дере и се спусна към тихия поток, към покритите с мъх брегове и върбите.
Той се поколеба. Тя почти вдигна очи, за да види дали още е тук. Бяха излезли на светло и Хати държеше главата си извърната, така че мъжът да вижда само развяващата се чернота на косата й и белотата на ръцете й.
— Нали знаеш, не си длъжна да идваш по-нататък — каза той. — От коя къща идваш? Можеш да изтичаш обратно, където и да е тя. Но ако избягаш, никога не се връщай, не искам да те видя. Повече не мога да издържам това, нощ след нощ. Това е единственият ти шанс. Можеш да избягаш, ако искаш!
Лятната нощ я обливаше с дъха си, топъл и тих.
Тя отговори, като вдигна ръка към него.
Когато на сутринта слезе долу, Хати завари баба си, леля си Мод и братовчед си Джейкъб да тъпчат усти със студена овесена каша. Тя придърпа стол и седна. Носеше строга дълга рокля с висока яка. Косата й беше вдигната на стегнат кок зад ушите, лицето й бе бледо и страните и устните й нямаха никакъв цвят. Изписаните вежди и начернените мигли бяха изчезнали. Ноктите й не бяха лакирани.
— Закъсняваш, Хати — казаха всички, сякаш се бяха наговорили.
— Зная. — Тя не помръдна на стола си.
— По-добре не яж много — рече леля Мод. — Осем и половина е. Вече трябваше да си в училището. Какво ще каже директорът? Даваш чудесен пример на учениците си.
Тримата я погледнаха.
Хати се усмихваше.
— Не си закъснявала от дванайсет години, Хати — каза леля Мод.
Хати не помръдна, само продължаваше да се усмихва.
— Най-добре да тръгваш — казаха те.
Тя излезе в коридора, за да вземе зеления си чадър и да си сложи плоската сламена шапка с панделка. Те я наблюдаваха. Хати отвори вратата, обърна се и продължително ги изгледа с изчервено лице, сякаш се канеше да каже нещо. Тримата се наведоха към нея. Тя се усмихна, изтича навън и захлопна вратата.