Като се отправи към кабинета на Финдж, Харлан взе проекта за доклада със себе си.
Но за 482-ия изобщо не стана дума. Вместо това Финдж го представи на един повехнал и сбръчкан човечец с оредяла бяла коса и лице на гном, на което през време на целия разговор бе лепната постоянна усмивка. Тя бе ту силно тревожна, ту неимоверно весела, но през цялото време не изчезна нито за миг от лицето му. Между два пожълтели от никотина пръста той държеше запалена цигара.
Това бе първата цигара, която Харлан виждаше през живота си, и затова обърна повече внимание на димящия цилиндър, а по-малко — на притежателя му и съвсем не бе подготвен за по-нататъшния развой на събитията.
— Старши Компютър Туисъл, представям ви Наблюдател Ендрю Харлан — сухо каза Финдж.
Поразен, Харлан премести погледа си от цигарата на човечеца към самия него.
— Здравейте! — каза Старши Компютър Туисъл с писклив глас. — Значи, вие сте младият човек, който пише такива прекрасни отчети?
Харлан сякаш онемя.
Лейбън Туисъл бе мит, жива легенда. Лейбън Туисъл бе човек, когото той, Харлан, трябваше да познае веднага. Той бе най-изтъкнатият Компютър на Вечността, или с други думи, най-бележитият от всички Вечни. Той бе председател на Съвета на Времето. Бе ръководил повече Промени в Реалността, отколкото всеки друг Компютър в цялата история на Вечността. Той бе… Направил е …
Паметта на Харлан напълно му изневери. Като се усмихваше глуповато, той кимна утвърдително с глава но не обели и дума.
Туисъл поднесе цигарата към устните си и бързо всмукна няколко пъти.
— Оставете ни сами, Финдж — каза той. — Искам да поговоря с момчето насаме.
Финдж стана, промърмори нещо под носа си и излезе.
Туисъл се обърна към Харлан:
— Изглеждаш смутен, младежо. Успокой се, няма за какво да се притесняваш.
Но неочакваното запознанство с Туисъл подействува като шок на Харлан. Естествено е да се смутиш, когато считаш някого за гигант, а се окаже, че той не е висок дори пет фута и половина.
Възможно ли бе зад полегатото, съвършено плешиво чело да се крие мозък на гений? Дали в малките очи, които се притваряха в безбройни бръчки, светеше остър ум, или това бе само добро настроение?
Харлан съвсем се обърка. Цигарата като че замъгляваше всичките му мисли, които и без друго почти не бе в състояние да събере. Едно кълбенце дим достигна до него, Харлан трепна и се отдръпна.
Очите на Туисъл се присвиха, сякаш искаше да проникне в облака дим, и той заговори с ужасен акцент на езика на десетото хилядолетие:
— Бредпочиташ ли аз да говор на твоя сам език, кладежо?
Внезапно напушен от истеричен смях, Харлан отвърна прилежно:
— Говоря доста добре Единен Междувременен Език, сър.
Каза това на Междувременен Език, езика, който говореха всички Вечни и който той бе усвоил още първите месеци след озоваването си във Вечността.
— Глупости! — отвърна Туисъл с нетърпящ възражения тон. — Междувременният е напълно излишен. Владея съвършено езиците на десетото хилядолетие.
Харлан предположи, че навярно са изминали четирийсетина години, откакто на Туисъл му се бе налагало да ползва местните диалекти.
Доволен, че е направил нужното впечатление, Туисъл премина на Междувременен и съвсем забрави за „съвършеното си местно наречие“.
— Бих ти предложил цигара, младежо, но съм сигурен, че не пушиш. Едва ли някой някога в историята е одобрявал пушенето. Всъщност хубави цигари се произвеждат само в 72-ия и на мен ми ги доставят специално оттам. Казвам ти го за всеки случай, може някога да пропушиш. Но това е загубена работа. Миналата седмица ми се наложи да остана два дни в 123-ия. Пушенето — забранено! Искам да кажа, дори и в специално определения Сектор за Вечността. Вечните в това Столетие са се приспособили към нравите на Времето. Ако бях запалил цигара, несъмнено щеше да им се стори, че небето се стоварва върху тях.
Понякога си мисля, че бих желал да изчисля една голяма Промяна в Реалността, с която да анулирам всякакви забрани на тютюнопушенето във всички Столетия. Подобна Промяна обаче би предизвикала войни в 58-ия или робовладелско общество в 1000-ия. Винаги има едно „обаче“.
Отначало Харлан се смути, а след това се разтревожи. Разбра, че зад това несвързано ломотене се таеше нещо.