— Значи вие сте Техник.
При тези думи една голяма част от трепетното вълнение и алтруизма, обхванали Харлан, се изпари.
— И какво от това?
— Нищо. Аз просто… — смотолеви Ученикът.
— Вие чухте, че Компютър Туисъл се обърна към мен, като ме назова „Техник“, нали?
— Да, сър.
— И помислихте, че това е грешка на езика. Нещо твърде ужасно, за да бъде вярно?
— Не, сър.
— Какъв дефект имате в говора? — жестоко запита Харлан, но веднага се засрами.
Купър болезнено се изчерви.
— Не владея много добре Единния Междувременен Език.
— Защо? От колко време сте Ученик?
— По-малко от година, сър.
— Една година? Че на колко сте години, Време Велико?
— На двайсет и четири биогодини, сър.
Харлан се вгледа в него.
— Искате да кажете, че са ви взели във Вечността, когато сте бил на двайсет и три години?
— Да, сър.
Харлан се отпусна на стола и потри неспокойно ръце. По принцип такова нещо не се практикуваше. Петнайсет до шестнайсет години — такава бе възрастта за постъпване във Вечността. Какво значи всичко това? Може би Туисъл го поставяше на ново изпитание?
— Седнете и да започваме — каза той. — Пълното име и номера на Века, в който живеете.
— Бринсли Шеридан Купър от 78-ия Век, сър — отвърна Ученикът със заекване.
Харлан поомекна. Значи, отблизо. Само седемнайсет Столетия по-рано от неговия собствен Век. Почти съсед във Времето.
— Интересува ли ви праисторията? — запита той.
— Не зная почти нищо за нея, но Компютър Туисъл ми нареди да се занимавам с тези въпроси.
— С какво друго се занимавате?
— Математика. Темпорална механика. Но за сега владея само най-основни неща. В 78-ия ремонтирах скоростни прахосмукачки.
Беше излишно да симулира интерес към понятието „скоростна прахосмукачка“. Все едно дали е обикновена прахосмукачка, сметачна машина или вид грим със спрей. Можеше да бъде всичко — това не го засягаше.
— Знаете ли нещо за историята изобщо? — запита Харлан.
— Учил съм история на Европа.
— Сигурно сте от тия места?
— Да, родих се в Европа. Разбира се, в училище се наблягаше най-вече на съвременната история. След революциите от 54 година; 7554, имам предвид.
— Добре. Като начало — изхвърлете това от главата си! То е лишено от всякакъв смисъл. Историята, която учат Временните, се променя с всяка Промяна на Реалността. Те, естествено, не осъзнават това. Всяка Реалност смята собствената си история за единствена. Съвсем различно стоят нещата с праисторията. Каквото и да правим, тя си остава неизменна. Колумб и Вашингтон, Мусолини и Хиърфорд — всички те съществуват.
Купър се поусмихна. Той прокара малкия си пръст по горната си устна и чак сега Харлан забеляза наболия върху нея мъх — сякаш Ученикът си пускаше мустаци.
— Вече доста време съм тук — каза Купър, — а още не мога напълно… да привикна с това.
— Да привикнете с какво по-точно?
— С това, че ме делят петстотин Столетия от родното ми място.
— И моето положение е подобно. Аз съм от 95-ия.
— Това е друго нещо. Вие сте по-възрастен от мен и все пак в друг смисъл аз съм Седемнайсет Столетия по-стар от вас. Бих могъл да бъда ваш пра-пра-пра и т.н. дядо.
— Да допуснем, че е така. Какво значение има?
— Е, нужно е известно време, за да се привикне с това положение. — В гласа на Купър се прокрадваха нотки на непокорство.
— Всички сме при еднакви условия — коравосърдечно отвърна Харлан и започна урока за Първобитното общество.
Три часа от занятието бяха изминали, а той все още обясняваше аргументирано и подробно защо преди 1-ви Век е имало и други епохи. (— Нима 1-ви Век не е наистина пръв? — жално бе запитал Купър.)
В края на заниманието Харлан даде на Ученика една книга; не от най-добрите, наистина, но за начало щеше да свърши работа.
— По-нататък ще ви предложа нещо по-сериозно — обеща той.
Към края на седмицата наболите косъмчета върху горната устна на Купър се превърнаха в ясно забележими черни мустачки, които го правеха да изглежда десет години по-възрастен и подчертаваха тясната му брадичка. Харлан си помисли, че те нямаше да внесат кой знае каква положителна промяна във външността на Ученика.
— Прочетох книгата — каза Купър.
— Как я намираш?
— В известно отношение…
Последва дълга пауза, след което Купър започна нова мисъл:
— Последните Векове от Първобитното общество приличат доста на 78-ия. Те, знаете, ми напомниха за в къщи. Два пъти сънувах жена си.
— Жена ти? — избухна Харлан.
— Бях женен, преди да попадна тук.