Освен това този път той бе направил предварителните си щателни изследвания върху „периейците“, гражданите с най-голямо влияние и най-важна роля в града, които обаче живееха предимно в градските си имения извън него — живееха свободно и в относителна изолираност.
482-ият бе един от многото Векове, в които благата не бяха равномерно разпределени. Социолозите обясняваха това явление със специално уравнение. (В предварителните си проучвания върху Столетието Харлан бе попаднал на него, но само смътно го бе разбрал.) За всеки Век то се свеждаше до три взаимозависимости и в това отношение 482-ият се намираше почти на границата на допустимото. Социолозите клатеха глава и Харлан ги бе чувал да казват, че ако новите Промени в Реалността не внесат подобрение в състоянието на нещата, неминуемо ще се наложат „щателни Наблюдения“.
Но въпреки неблагоприятните взаимозависимости в уравнението на разпределението на благата Вечните имаха аргументи в полза на установения обществен ред. Той бе свързан с привлекателния живот на една блестяща привилегирована класа, която покровителствуваше културата и салонните маниери. И затова, докато бедните все още не бяха съвсем зле, докато богатите, възползвайки се от привилегиите си, не забравяха напълно задълженията си, докато културата им очевидно не загинеше, във Вечността щеше да съществува тенденция на толериране отклоненията от модела за идеалното разпределение на благата и издирване недостатъците в други, по-малко привлекателни периоди във Времето.
Против желанието си Харлан сам бе на път да се приобщи към така възприетите във Вечността възгледи по въпроса. При пребиваванията си във Времето той обикновено отсядаше в хотели на по-бедните квартали, където човек лесно можеше да мине инкогнито, където не обръщаха внимание на новодошлите и един човек повече или по-малко беше без всякакво значение, и следователно присъствието му там предизвикваше съвсем незначителни трептения в структурата на Реалността. Когато дори това не бе сигурно и имаше опасност трептенето да надхвърли критичната точка и да засегне къщичката от карти на Реалността, Харлан нощуваше в полето под някой жив плет. И затова още с пристигането си той по навик оглеждаше плетищата, за да си избере такъв, за който имаше най-малка вероятност да бъде навестен през нощта от фермери, скитници и дори бездомни кучета.
Но сега Харлан бе попаднал всред богатите, спеше в легло, чиято повърхност бе проникната от силово поле, особена сплав от материя и енергия, която можеха да си позволят само най-богатите. Във Времето подобна сплав се срещаше по-рядко, отколкото материя в чист вид, но по-често — от енергия в чист вид. Във всеки случай леглото бе изключително удобно: то приемаше формата на тялото и беше твърдо, докато лежиш неподвижно, но се огъваше при най-малкото помръдване или обръщане.
Макар и с нежелание, Харлан трябваше да си признае, че подобни неща имат доста голяма притегателна сила, и той възприе мъдростта, вследствие на която всички Сектори от Вечността предпочитаха да живеят по средния, а не най-високия стандарт на Столетието си. По такъв начин можеха да бъдат винаги в течение на проблемите и „пулса“ на Века, без да се подлагат на почти пълна идентификация нито с единия, нито с другия социален полюс.
„Лесно е да се живее с аристократите“ — мислеше си Харлан тази първа вечер.
Непосредствено преди да заспи, той си спомни за Нойс.
Сънува, че заседаваше в Съвета на Времето и с ръце, скръстени неумолимо пред него на масата, гледаше отвисоко как един малък, съвсем малък Финдж в ужас слушаше присъдата си, която го прокуждаше от Вечността и го обричаше на вечно Наблюдение в едно от най-далечните и непознати Столетия на бъдещето. Харлан сам четеше суровото наказание, а до него отдясно седеше Нойс Ламбънт.
В началото той не я беше забелязал, но сега все по-често погледът му се плъзваше вдясно и гласът му изгуби първоначалната си увереност.
Нима никой друг не я виждаше? Останалите членове на Съвета гледаха право пред себе си. Изключение правеше само Туисъл, който се обърна, за да се усмихне на Харлан, като гледаше през девойката, сякаш изобщо я нямаше там.
Харлан искаше да й нареди да си върви, но думите застинаха на устата му. Той се опита да блъсне момичето, но ръката му само тромаво се размърда и Нойс остана на мястото си. Плътта й бе хладна.
Финдж започна да се смее — все по-високо и по-високо…
… и изведнъж разбра, че всъщност се смееше Нойс Ламбънт.
Харлан отвори очи, когато слънцето заля стаята с ярката си светлина, и за миг се взря с ужас в девойката, преди да си спомни къде се намира и как се бе озовал на това място.