Той тръсна глава, но мислите му продължаваха все така да се носят вихрено във все по-странни и по-неравни паузи и скокове, докато изведнъж като светкавица дойде просветлението с ослепителен блясък, вряза се в мозъка му и угасна.
След това Харлан се съвзе. Опита се да улови мига, но той бе отлетял.
Дали не беше такова въздействието на ментовата напитка?
Сега Нойс бе вече така близо до него, че лицето й му изглеждаше обвито в тънка мъгла. Той чувствуваше как косата й докосва бузите му, усещаше топлотата на диханието й. Би трябвало да се отдръпне, да избяга, но… странно, много странно, не му се щеше да постъпи така.
— Ако ме направиш Вечна… — шепнеше тя почти в ухото му, но той едва различаваше думите й сред честите удари на сърцето си. Влажните й устни бяха открехнати. — Защо да не го сториш, а?
Той не знаеше какво има предвид тя, но изведнъж разбра, че това всъщност изобщо не го интересува. Сякаш целият бе обгърнат от пламъци. Той протегна ръце пипнешком, несръчно. Тя не се възпротиви, а се разтвори и сля с него.
Всичко се извърши като насън, сякаш се случи не с него, а с някой друг.
Съвсем не бе така противно, както си го бе представял. То дойде като внезапен удар за него, като откровение, че съвсем не бе противно.
Дори по-късно, когато тя се беше изтегнала до него и го гледаше с ласкава и нежна усмивка, той просто се задъхваше и трепереше от възторг и щастие, докато неумело галеше влажните й коси.
Сега в очите на Харлан тя вече не бе предишната жена и изобщо отделна личност. Странно и неочаквано се беше превърнала в неразделна част от самия него.
Случилото се не бе предвидено в пространствено-хронологичната инструкция, но Харлан не се чувствуваше виновен. Единствено мисълта за Финдж пробуди в него силни емоции. Но това не бе чувство за вина. Съвсем не! Беше задоволство, дори нещо повече — триумф.
Харлан дълго не можа да заспи тази нощ. Замайването бе преминало, но оставаше необикновеният факт, че за пръв път в съзнателния си живот той лежеше в леглото с жена.
Чуваше тихото й дишане и съвсем слабото проблясване на стените и тавана му позволяваше да различи единствено силуета й до себе си.
Трябваше само да протегне ръка и щеше да усети топлината и нежността на плътта й, но той не се решаваше да го направи, за да не прекъсне сънищата й. Сякаш тя сънуваше някакъв общ сън, който се отнасяше до двамата, сънуваше себе си и него и всичко, което се случи между тях, и като че ли с пробуждането й всичко щеше да изчезне.
Това бе странна мисъл, която се беше отделила от останалите причудливи и необикновени мисли, които преди миг кръжаха в главата му.
Те бяха наистина особени мисли, на границата на разума и безразсъдството. Харлан се опита да си ги припомни, но не успя. И изведнъж му се стори особено важно да улови тези мисли. Защото въпреки че не можеше да възстанови в паметта си всички подробности, той си спомняше, че макар и само за миг бе разбрал нещо много, много важно.
Харлан не можеше да каже със сигурност какво беше точно това нещо, но то носеше неземната яснота на полусънното състояние, когато пред човешкия поглед и съзнание се откриват перспективи, недостъпни наяве.
Тревогата му нарастна. Защо не можеше да си спомни? А имаше толкова много неща…
Дори мисълта за спящото до него момиче застана на втори план.
„Ако само успея да хвана нишката — размишляваше той. — Така… Мислех за Реалността и Вечността… да, за Малансон и за Ученика!“
Той спря внезапно. Защо си бе спомнил за Ученика? И защо точно за Купър? Изобщо не беше мислил за него.
Но ако действително бе така, защо тогава именно сега се сети за Бринсли Шеридан Купър?
Харлан се намръщи. Какво се криеше зад всичко това? Какво се опитваше да разбере той? И какво му даваше тази увереност, че наистина има нещо за разбиране?
Студени тръпки полазиха Харлан, защото тези въпроси озариха съзнанието му с един слаб отблясък от предишното прозрение и той почти си спомни.
Затаи дъх, изчакваше. Нека дойде само.
Нека дойде само.
И в тишината на тази нощ, една неповторима и изключително важна нощ в живота му, внезапно му хрумна едно невероятно обяснение на събитията, което в друг, по-малко безумен миг би отхвърлил без колебание.