Той беше объркан. От една страна — от това, че тя изобщо бе започнала този разговор. От друга — че той едва не се хвана в капана и не изтърва думата „Реалност“ — най-забранената от всички думи в разговорите с Временните.
Тя повдигна веждите си и очите й станаха кръгли и малко удивени.
— Да не би да се срамуваш?
— Това, което направихме, не беше редно.
— Но защо? — От гледна точка на 482-ия въпросът й бе напълно невинен. — Нима на Вечните не е разрешено?
В думите й имаше почти шеговит нюанс, като че питаше дали на Вечните не е разрешено да се хранят.
— Не употребявай тази дума — помоли Харлан. — А щом толкова искаш да знаеш, като правило — не е.
— Ами не им казвай тогава. И аз няма да кажа.
Тя заобиколи масата и седна в скута му, като с плавно полюшване на бедрото си отблъсна масичката, която ги делеше един от друг.
За миг той се вцепени с протегнати напред ръце, сякаш искаше да я спре. Напразно.
Тя се наведе и го целуна по устните и вече нищо не изглеждаше срамно. Нищо, което бе свързано с Нойс и него.
Харлан не можеше да си спомни кога всъщност за първи път наруши професионалната етика на Наблюдателя. Простъпката му се състоеше в това, че той започна да размишлява върху същността на проблема в съществуващата Реалност и върху предстоящата Промяна, която щеше да се извърши с нея.
Очевидно бе, че нито свободните нрави на Столетието, нито ектогенезисът, нито матриархатът бяха причина за безпокойството на Вечността. Всичко това бе съществувало и в предишната Реалност и тогава Съветът на Времето бе гледал на тия неща с абсолютна невъзмутимост. Финдж му бе казал, че въпросът е от много деликатно естество.
В такъв случай и Промяната щеше да бъде едва доловима и щеше да обхваща хората от неговия обсег на Наблюдение. Поне това изглеждаше очевидно.
Тя щеше да обхваща аристокрацията, богатите, висшата класа, облагодетелствуваните от системата.
Това, което обаче го тревожеше, бе, че тя неминуемо щеше да обхване и Нойс.
Трите дни, които Инструкцията му определяше да остане още в 482-ия, Харлан прекара във все по-мрачни мисли, които се трупаха в главата му подобно на сгъстяващ се облак и стопяваха радостта му дори от компанията на Нойс.
— Но какво се промени? — питаше тя с безпокойство. — За известно време ти сякаш съвсем не бе като във Вечн… като в онова място. Нямаше и следа от сковаността ти. Сега изглеждаш угрижен. Дали причината е в това, че скоро трябва да си тръгваш?
— Отчасти да — отвърна Харлан.
— А наложително ли е да се върнеш?
— Да.
— Ясно, но кого ще го е грижа, ако закъснееш?
При този въпрос Харлан почти незабележимо се усмихна.
— Не би им се понравило моето закъснение — каза той, но с копнеж си помисли същото за двудневния резервен интервал, предвиден от Инструкцията.
Нойс включи някакъв малък музикален инструмент, чието комплицирано математическо устройство съчетаваше случайните комбинации на звуци в нежни и сложни мелодии, които галеха слуха. Те не се повтаряха по-често от снежинките, които зиме се стелеха по земята, и не бяха по-малко прекрасни от тях.
Завладян от магията на звуците, Харлан не можеше да свали поглед от Нойс и мислите му се виеха плътно около нея. Каква ли щеше да бъде тя при новото разпределение? Съпруга на рибар, фабрична работничка, дебела, грозна, вечно болна майка на шест деца? Но каквато и да станеше, нямаше да си спомня за Харлан. В една нова Реалност той нямаше да е част от живота й. И която и да станеше тя, нямаше да бъде Нойс.
Той не беше само влюбен. (Странно, за пръв път в живота си той мислено произнесе думата „любов“, но го направи без всякакво колебание, като нещо съвсем естествено, и изобщо не се удиви от това.) Той обичаше всичко в нея: начина на обличане, походката, маниера на изразяване, дори малките й кокетни трикове. Всичко това бе изработено в продължение на четвъртвековен житейски опит в определена Реалност. Само преди една биогодина в предишната Реалност тя не е била неговата Нойс. Нямаше да бъде Нойс и в следващата Реалност.
Може би новата Нойс щеше да бъде по-добра в някои отношения, но той съвсем сигурно знаеше едно. Нужна му бе именно тази Нойс, тази, която сега виждаше пред себе си, тази, която принадлежеше към настоящата Реалност. Ако изобщо имаше недостатъци, нужни му бяха и те.
Какво да прави?
Хрумнаха му няколко различни плана, но всички бяха противозаконни. Един от тях бе да узнае характера на Промяната и да разбере как точно тя би засегнала Нойс. В края на краищата човек не можеше да бъде съвсем сигурен, че…