Мъртва тишина изтръгна Харлан от унеса му. Той отново бе в кабинета на Проектанта на Съдби. Социолог Вой го наблюдаваше с крайчеца на окото си. Ферук бе надвесил над Харлан главата си на мъртвец.
А тишината просто пронизваше. На Техника му бе нужен само миг, за да разбере в какво се състоеше работата. Само един единствен миг. Анализаторът бе замлъкнал.
Харлан подскочи.
— Получихте отговора, нали, Проектант?
Ферук се вгледа в лентите, които държеше в ръката си.
— Да… Разбира се. Доста странен е.
— Може ли да го видя?
Харлан протегна ръка; тя трепереше забележимо.
— Няма нищо за виждане. Това именно е странното.
— Как така — нищо?
Харлан се втренчи във Ферук, очите внезапно го засмъдяха и всичко се размаза пред него в едно високо, неясно очертание, където бе застанал Ферук.
— Дамичката не съществува в новата Реалност. — достигаше някъде отдалеч сухият глас на Проектанта. — Никакво изменение на личността, нищо. Просто я няма — това е. Изчезнала е. Изследвах всички възможни варианти на превъплъщение с точност до 0,0001. Никъде я няма. Всъщност… — той потърка бузата си с дългите си мършави пръсти — с тази комбинация на данни, която ми дадохте, не виждам как е могла да се вмести и в старата Реалност.
Харлан едва го чуваше.
— Но… но нали Промяната е съвсем незначителна?
— Зная. Странна комбинация от данни… Ето, искате ли лентите?
Харлан почти несъзнателно ги взе. Нойс изчезнала? Нойс несъществуваща? Нима е възможно?
Той почувствува нечия ръка върху рамото си.
— Зле ли ви е, Техник? — бръмна в ухото му гласът на Вой.
Ръката се отдръпна, като че вече бе съжалила за лекомисления си допир с тялото на Техника.
Харлан преглътна и с голямо усилие на волята придаде спокойно изражение на лицето си.
— Нищо ми няма. Бихте ли ме изпратили до капсулата?
Не бива да показва чувствата си. Трябва да се държи така, сякаш ставаше въпрос за нещо, за каквото сам го бе представил — чисто академично изследване. Трябва да прикрие факта, че изчезването на Нойс от новата Реалност го изпълваше с огромна, непоносима радост и че той почти осезаемо почувствува да го залива вълна от чисто въодушевление.
7. Прелюдия към престъплението
Като се качи на капсулата в 2456-ия, Харлан погледна назад, за да се увери, че завесата, която разделяше Канала на Времето от Вечността, наистина бе непроницаема и че Социолог Вой не го наблюдаваше през нея. В последните няколко седмици той привикна почти механично да се извръща рязко и да хвърля бърз поглед през рамото си, за да види дали някой не го следи в Каналите на Времето.
След това, въпреки че вече бе в 2456-ия, изпрати капсулата още по-далече в бъдещето. Той следеше със специален хронометър как се покачваха цифрите, маркиращи Столетията, през които минаваше капсулата. При все че числата се сменяха с шеметна бързина, оставаше и много време за размисъл.
Колко много промени нещата разкритието на Ферук! Как се промени и самият характер на престъплението му!
И всичко се въртеше около Финдж.
Фразата, с нелепата си вътрешна рима и тромав ритъм, кръжеше главозамайващо в мислите му: въртеше се около Финдж, въртеше се около Финдж…
Завърнал се във Вечността след дните, прекарани с Нойс в 482-ия, Харлан бе избягвал всякакъв личен контакт с Финдж. Още с влизането му във Вечността го обхванаха и угризения на съвестта. Престъпването на служебната клетва, което не беше нищо в 482-ия, във Вечността бе огромно нарушение.
Той бе изпратил доклада си по безличната вакуумна поща и се бе уединил в квартирата си. Трябваше да осмисли всичко, да спечели време, за да привикне към новата ориентация на живота си.
Но Финдж не му позволи да изпълни намерението си. Не бе изминал и час от изпращането на доклада по направлението му и Компютърът се свърза с него по видеофона.
От екрана физиономията на Финдж се взираше в него.
— Очаквах да сте в кабинета си — чу се гласът му.
— Изпратих доклада, сър — отвърна Харлан. — Мисля, че е без значение къде ще изчакам новата си задача.
— Така ли мислите?
Финдж се вгледа в рулото лента, което държеше в ръката си, приближи го до лицето си и примижавайки, хвърли поглед върху модела на перфорациите.
— Трудно може да мине за завършен отчет — продължи той. — Ще ми разрешите ли да дойда при вас?
Харлан се поколеба един миг. Но Финдж бе негов началник и въпреки че се беше самопоканил, отказът да го приеме в този момент би могъл да се сметне едва ли не за неподчинение. Той сякаш би подчертал вината му, а болезнено-гузната му съвест не можеше да допусне това.