— Това едва ли е особено благоразумно. Как може да решавате така безотговорно, като не знаете нищо положително за резултатите от предстоящата Промяна? Нали в новата Реалност тя може да е омъжена или пък обезобразена по някакъв начин? А от мен да го знаете: в новата Реалност тя няма да има нужда от вас. Да, да, няма дори да си спомни за вас.
При тези думи Харлан потръпна.
— Това не е въпрос от вашата компетентност — отвърна той не съвсем уверено.
— Тъй ли мислите? Вероятно сте убеден, че тази ваша велика любов почива върху абсолютна духовна хармония и ще устои на всякакви външни промени? Може би там, във Времето, сте прочели някое и друго мелодраматично романче?
Това вече преля чашата. Харлан изостави всякакво благоразумие.
— Първо на първо, не ви вярвам…
— Какво казахте? — с леден глас запита Финдж.
— Лъжете — сега вече Харлан не подбираше думите си. — Ревнувате. Това е цялата работа. Ревнувате. Вие сам желаехте Нойс, но тя предпочете мен.
— Давате ли си сметка… — започна Финдж.
— Давам си сметка за много неща. Не съм глупак. Вярно, че не съм Компютър, но не съм и невежа. Казвате, че тя нямало да има нужда от мен в новата Реалност. А откъде знаете? Та вие още изобщо не знаете нищо за тази нова Реалност. Току-що получихте отчета ми. Той трябва да се анализира щателно, преди да се пристъпи към изчисленията, да не говорим за това, че след това пък трябва да се внесе в Съвета за парафиране. Така че, като се представяте за много осведомен относно характера на Промяната, вие просто лъжете.
Финдж имаше много възможности да отвърне на Харлан. Разгорещеното въображение на Техника рисуваше картина след картина със светкавична бързина й той дори не се опитваше да реши за себе си коя от тях му се виждаше най-приемлива. Финдж би могъл просто да напусне стаята разярен, но с чувство на надменно превъзходство; би могъл да извика някого от Охраната и да арестува Харлан за неподчинение; би могъл да му изкрещи също тъй гневно, както бе направил и Харлан; би могъл веднага да извика Туисъл, като внесе формално оплакване; би могъл… би могъл…
Но Финдж не направи нищо подобно.
— Седнете, Харлан — каза той с мек глас. — Да поговорим за това.
И тъй като Харлан съвсем не бе подготвен за подобна реакция, долната му челюст увисна и той приседна смутен. Решителността му се разколеба. Това пък какво беше?
— Не може да не си спомняте — каза Финдж, — че бях споделил с вас някои от проблемите на 482-ия във връзка с нежелателното отношение на Временните към Вечността. Не сте забравили, нали?
Той говореше с меката настойчивост на педагог, който се стреми да обясни нещо на изоставащ ученик, но на Харлан му се стори, че открива суров блясък в очите му.
— Разбира се — отвърна Техникът.
— В такъв случай си спомняте и това, че ви казах, че Съветът на Времето не желаеше да приеме моите препоръки за Промяна в Реалността, преди докладът ми да бъде потвърден по пътя на преки Наблюдения. А това вече не ви ли навежда на мисълта, че още тогава съм имал налице необходимите изчисления за предстоящата Промяна?
— Но моите собствени Наблюдения представляват това потвърждение, нали?
— Да, именно.
— А за анализирането им ще е нужен определен срок.
— Нищо подобно. Вашият доклад няма никаква стойност. Потвърждението е това, което току-що ми разказахте.
— Не ви разбирам.
— Слушайте, Харлан, ще ви кажа какъв е всъщност проблемът на 482-ия. Сред висшите слоеве на обществото, особено сред жените е добила популярност фикс-идеята, че Вечните са наистина Вечни в буквалния смисъл на думата; че са безсмъртни… Велико Време, опомнете се, човече, та нали Нойс Ламбънт ви е казала същото? Вие само преди двайсет минути повторихте тук пред мен нейните думи.
Харлан се вгледа с блуждаещ поглед във Финдж. Той си припомняше нежния й, гальовен глас, когато тя се навеждаше над него, и прекрасните й, тъмни очи срещаха неговите: „Ти си безсмъртен. Ти си вечен.“
— Подобно убеждение е нежелателно, но само по себе си не е чак толкова страшно — продължаваше Финдж. — То може да доведе до определени неудобства, да увеличи затрудненията в Сектора, но изчисленията показват, че Промяната би засегнала много малка група хора. И все пак, щом такава Промяна е желателна, не ви ли се струва очевидно, че тя преди всичко ще промени тези, които са заразени от това суеверие? С други думи, аристокрацията, и то жените. Нойс.
— Възможно е, но аз все пак ще си опитам късмета — не се предаваше Харлан.
— Вие изобщо нямате никакъв шанс. Нима си въобразявате, че личното ви обаяние и чар са накарали изтънчената аристократка да се хвърли в ръцете на незначителния Техник? Хайде, Харлан, бъдете реалист.