А това някак си не беше желателно. Защо? Харлан не би могъл да отговори на този въпрос, но знаеше със сигурност, че не искаше да се среща очи в очи с друг предишен (или бъдещ) Харлан. Освен това то би било парадокс. Техникът си припомни фразата, която Туисъл обичаше да повтаря: „Във Времето няма парадокси само защото самото Време всячески ги избягва.“
Докато в главата на Харлан с шеметна бързина се носеха тези мисли, Нойс го гледаше с големи, блестящи очи.
След това тя се приближи до него и като постави прохладните си ръце върху горящите му бузи, тихо каза:
— Имаш неприятности, нали?
Стори му се, че погледът й е нежен, любящ. Но беше ли възможно това? Тя вече бе постигнала целта си. Какво искаше повече? Той сграбчи китките на ръцете й и каза с дрезгав глас:
— Ще дойдеш ли с мен? Сега, веднага. Без да задаваш въпроси? Ще направиш ли всичко, което ти кажа?
— Необходимо ли е? — запита тя.
— Необходимо е, Нойс. Много е важно.
— Тогава идвам — каза тя просто, като че всеки ден се бяха обръщали към нея с подобни молби и тя винаги се бе съгласявала.
Пред входа на капсулата Нойс се поколеба за миг и влезе.
— Отиваме нагоре, Нойс — каза Харлан.
— Значи в бъдещето, нали?
Когато девойката стъпи в капсулата, там вече се раздаваше тихо бръмчене от включена апаратура. Харлан незабележимо натисна с лакът стартовия контакт.
В началото, при това неописуемо чувство на „движение“ през Времето, изобщо не й се зави свят, както се беше опасявал Харлан.
Тя седеше тихо, бе така красива и спокойна, че на Харлан му прималяваше, като я гледаше, и той не даваше пет пари, че като вкарва човек от Времето във Вечността, нарушава законите.
— Този циферблат отчита номера на годините, нали, Ендрю? — запита тя.
— Не, на Вековете.
— Искаш да кажеш, че ние сме отскочили хиляди години в бъдещето? Вече?
— Именно.
— Просто не усетих нищо.
— Знам.
— Но как се движим?
Тя се огледа наоколо.
— Не зная, Нойс.
— Не знаеш?
— Във Вечността има много трудноразбираеми неща.
Числата върху циферблата нарастваха все по-бързо и по-бързо, докато накрая се сляха в мъгливо петно. С лакътя си Харлан бе превключил капсулата на максималната скорост. Повишеният разход на енергия би могъл да бъде забелязан в енергийните подстанции, но Харлан вярваше, че това няма да събуди подозрения. Наистина, никой не го чакаше на входа на Вечността, когато се завърна там с Нойс, и с това девет десети от битката бе спечелена. Сега му оставаше само да я скрие на някакво безопасно място. Харлан отново я погледна.
— Вечните не знаят всичко — каза той.
— А аз дори не съм и Вечна — промърмори тя. — Зная толкова малко.
Пулсът на Харлан се ускори. Все още не е Вечна? Но Финдж бе казал…
„Остави сега тази работа — увещаваше той сам себе си. — Тя идва с теб. Тя се усмихва на теб. Какво искаш повече?“
И все пак той запита:
— Ти смяташ, че Вечните са безсмъртни, нали?
— Просто те се наричат Вечни и затова всички смятат, че наистина са такива — усмихна му се ведро тя. — Но всъщност не е така, нали?
— Значи ти не мислиш като тях?
— След като поживях във Вечността, престанах да вярвам в безсмъртието на обитателите й. Хората съвсем не разговаряха така, сякаш щяха да живеят вечно, а освен това имаше и старци.
— И все пак онази нощ ти ми каза, че ще бъда безсмъртен.
Все така усмихната, тя се премести по-близо до него.
— Просто си помислих: кой знае?
Въпреки старанието си Харлан не успя напълно да прикрие напрежението в гласа си, когато запита:
— А как постъпват Временните, за да станат Вечни?
Усмивката й мигновено изчезна. Дали само му се стори, или тя действително леко се изчерви?
— Защо питаш?
— Интересно ми е.
— Глупаво е — отвърна тя. — Предпочитам да не говоря за това.
Нойс се зае да разглежда ноктите на изящните си пръсти, които блещукаха матово в слабо осветената капсула. Харлан разсеяно мислеше и без всякаква връзка му хрумна, че на някоя вечеринка, където осветлението на стените има мек ултравиолетов нюанс, тези нокти щяха да проблясват с нежно ябълковозелен или замислено-пурпурен оттенък в зависимост от ъгъла, под който тя държеше ръцете си. Някое умно момиче, такова като Нойс, би могло да получи от тях шест различни отсенки и да използва цветовете за разнообразните настроения, които иска да покаже пред хората. Синьо — за невинност, яркожълто — за смях, виолетово — за тъга и яркочервено — за страст.