— Какво има? — попита той.
Цветът на лицето й бе пепеляв и няколко секунди тя не можа да отвърне нищо.
— Не искам да отивам по-далече. Числата са толкова големи.
Индикаторът показваше 111394.
— Достатъчно е — каза той. — Ела, Нойс — той й подаде ръка с мрачна тържественост. — Тук ще бъде твоят дом за известно време.
Хванати за ръка като деца, те бродеха из пустите, слабо осветени коридори. Трябваше само да прекрачиш прага и тъмните стаи се озаряваха от ярка светлина. Макар да не се усещаше определено въздушно течение, въздухът бе свеж и раздвижен, което свидетелствуваше за добра вентилация.
— Никой ли няма тук? — пошепна Нойс.
— Никой — отвърна Харлан.
С високия си и решителен отговор той се опита да разсее страха си пред Скритите Столетия, но в края на краищата се получи само шепот.
Те бяха толкова далече в бъдещето, че той дори не знаеше как да нарича това Време. Да казва „сто и единайсет хиляди триста деветдесет и четвъртия“ бе просто смешно. За този период би трябвало да се говори лаконично и неопределено — „Стохилядните Векове“.
Беше глупаво, че именно сега го занимаваше този проблем, но след като възбудата от полета през Времето бе утихнала, Харлан изведнъж осъзна, че е сам в една област на Вечността, където никога не е стъпвал човешки крак, и това го разтревожи. Той се срамуваше и срамът му бе двойно по-голям, защото Нойс бе станала свидетелка на факта, че студените тръпки, които го побиха отвътре, не бяха нищо друго освен уплаха.
— Толкова е чисто. Няма никакъв прах — каза Нойс.
— Почистването е автоматично — отвърна Харлан с тих глас, но с такова усилие, че му се стори, че едва ли не ще разкъса гласните си струни от крясък. — Но тук няма жива душа на хиляди и хиляди Столетия в бъдещето и в миналото.
Това обаче явно не тревожеше Нойс особено.
— Нима навсякъде всичко е така уредено като тук? — запита тя. — Обърна ли внимание — минахме покрай складове, заредени с продоволствия, а библиотеката бе пълна с филмокниги?
— Естествено. Оборудването е пълно. Тук, както и във всеки друг Сектор.
— Но защо, щом никой никога не идва тук?
— Проста логика — отвърна Харлан.
Като говореше по този въпрос, сякаш се стопяваше част от тайнствеността, която го плашеше. Гласното изразяване на това, което вълнува мислите ни, уточнява проблема за самите нас и той започва да изглежда обикновен и прост.
— Още в първите години след възникването на Вечността — каза Харлан — в някои от Вековете на 300-те бил изобретен дубликатор за големи количества. Знаеш ли какво означава това? С помощта на резонантно поле енергията може да се превърне във вещество, чиито атоми ще заемат същите положения — като се вземе под внимание и принципът на неопределеност, — каквито са имали в изходния модел. В резултат на това се получава идеално точно копие.
Вечността е приспособила дубликатора за собствените си нужди. По онова време са били построени само шест или седемстотин Сектора. Разбира се, пред Вечността са стояли големи задачи за разширение. „По десет нови Сектора всяка биогодина“ — гласял един от популярните лозунги тогава. Дубликаторът направил всички тези усилия ненужни. Вечните построили още един нов Сектор, оборудвали го пълно с хранителни продукти, енергия, вода и всички най-съвършени автоматични устройства; включили дубликатора и във всяко Столетие на Вечността изникнал Сектор. Дори не зная точно докъде в бъдещето са се разпрострели — навярно милиони Столетия.
— И всички са като този?
— Съвсем същите. С разширяване на Вечността ние просто запълваме поредния Сектор и го преобразуваме по модата на съответното Столетие. Затруднения възникват само в енергетичните Векове. Ние… ние още не сме достигнали до този Сектор. (Нямаше смисъл да й казва, че Вечните не можеха да проникнат тук, в „Скритите Столетия“.)
Той забеляза, че нещо не й беше ясно, и бързо добави:
— Не мисли, че учредяването на Секторите е неразумно разхищение. Необходима е само енергия, нищо повече, а нея ние си набавяме от новооткритите звезди…
— Не — прекъсна го тя. — Просто не си спомням.
— Не си спомняш — какво?
— Ти каза, че Дубликаторът е бил изобретен някъде във Вековете около 300-те. А ние в 482-ия нямаме такова нещо. Не си спомням и да се е споменавало за него в историческите филмокниги, които съм чела.
Харлан се замисли. Въпреки че тя бе само два инча по-ниска от него, той изведнъж се почувствува гигант в сравнение с нея. Та тя бе дете, пеленаче, а той — полубог на Вечността, който трябваше да й отвори очите, да я научи на безброй неща и внимателно да я насочи към истината.