— А откъде сте толкова сигурни в правотата си?
— Но ние разполагаме със съвършени изчислителни машини, Нойс; Кибермозък, който превъзхожда всичко, създадено от човешка ръка в тази област. Той калкулира всички възможни Реалности и градира вариантите на всяка от тях според това доколко са желателни, като взима под внимание хилядите и хиляди променливи величини.
— Машини! — презрително каза Нойс.
Харлан се намръщи, но бързо омекна.
— Хайде, мила, не говори така. Естествено, неприятно ти е да узнаеш, че животът съвсем не е така солиден, както винаги си смятала. Само преди година ти и целият твой свят може да сте били една сянка на вероятност, но какво значение има това сега? Ти имаш свои спомени; спомняш си детството, родителите си, нали?
— Разбира се.
— В такъв случай ти просто като че действително си изживяла всичко това, нали? Разбираш ли ме, Нойс? Искам да кажа, че е все едно дали всъщност е било така или не.
— Не зная. Ще трябва да помисля по тези неща. Ами ако утрешният ден е просто един сън или сянка, или каквото там го наричате?
— В такъв случай ще има нова Реалност и ти ще бъдеш нова, с нови спомени. Всичко ще изглежда така, като че нищо не се е случило, с единствената разлика, че общата сума на човешкото щастие ще се е увеличила отново.
— Това някак си не ме удовлетворява.
— Освен това — бързо добави Харлан — сега нищо не те заплашва. Нова Реалност ще има, но ти се намираш във Вечността и Промяната няма да те засегне.
— Но нали каза, че просто няма значение? — запита Нойс мрачно. — Тогава защо ти бяха всички тези неприятности?
— Защото си ми нужна такава, каквато си — с неочакван плам отвърна Харлан. — Точно такава. Не искам да се промениш с нищичко.
Той бе на косъм да изтърве истината; че лишена от предразсъдъка за Вечните и тяхното безсмъртие, тя никога нямаше изобщо да го забележи.
— Значи ли това, че ще трябва да остана тук завинаги? — запита тя, като се огледа наоколо и се понамръщи. — Би било… самотно.
— О, не. Не се безпокой — почти извика той като обезумял и улови ръцете й с такава сила, че тя потрепера от болка. — Аз ще разбера каква трябва да бъдеш в новата Реалност на 482-ия и ти ще се върнеш там, така да се каже, предрешена. Аз ще се погрижа за теб. Ще поискам разрешение да сключим официален съюз и ще внимавам да не те засегнат и следващите Промени. Аз съм Техник и при това — от добрите, така че разбирам от Промени. А също и от някои други неща — добави той мрачно и рязко се прекъсна сам.
— Всичко това разрешено ли е? — запита Нойс. — Искам да кажа, имате ли право да въвеждате хора във Вечността и да ги предпазвате от влиянието на Промените? Според това, което току-що ми разказа, излиза, че някак си не е редно.
В огромната пустота на хилядите Столетия, които го заобикаляха отвсякъде — в бъдещето и миналото, — Харлан за миг се почувствува смален и усети студ. За миг сякаш го откъснаха дори от Вечността, която бе единственият му дом и единствената му вяра, и на Харлан му се стори, че той вече не принадлежи нито на Времето, нито на Вечността; че до него бе останала само жената, за която бе пожертвувал всичко.
— Не, това е престъпление — каза той с дълбоко убеждение, че наистина е така. — Това е много голямо престъпление и аз се срамувам до болка от него. Но ако би се наложило, бих го извършил отново и отново.
— Заради мен ли, Ендрю? Заради мен?
Харлан бе свел поглед.
— Не, Нойс. Заради себе си. Не мога да си представя да те загубя.
— А ако ни хванат?… — запита тя предпазливо.
Харлан отдавна знаеше отговора на този въпрос. Знаеше го още в онзи миг на просветление, в паметната нощ на 482-ия, когато Нойс спокойно спеше до него в леглото. Но дори и тогава той не се осмели да признае голата истина пред себе си.
— Не се боя от никого — каза той. — Знам как да се защитя. Те дори не подозират колко много неща са ми известни.
9. Интермедия
По-късно Харлан си припомняше последвалия период като истинска идилия. Стотици събития се случиха през тези биоседмици и те така се смесиха в съзнанието му, че след време, когато се опитваше да си ги припомни, те като че просто надхвърляха рамките на дните, в които бяха станали. Разбира се, единственото идилично нещо бяха часовете, прекарани с Нойс, и те хвърляха блясък върху всичките му спомени.