Епизод първи: Завърнал се в 482-ия, той спокойно опаковаше личните си вещи: дрехите, филмите и преди всичко томовете на праисторическите списания, които Харлан разгръщаше винаги с любов и особено внимание. Той с нетърпение очакваше да ги види отново в постоянното си седалище в 575-ия.
Хамалите едва пренесоха и последния том в товарната капсула и се появи Финдж.
— Както виждам, напускате ни — каза той, като избираше възможно най-баналните думи.
Усмивката му бе широка, но той старателно държеше устата си затворена, така че от зъбите му не се виждаше почти нищо. Ръцете му бяха кръстосани зад гърба и той пристъпяше, полюшвайки пълното си тяло върху краката си, които приличаха на две топки.
Харлан и не погледна началника си.
— Да, сър — измърмори монотонно той.
— В своя доклад до Старши Компютър Туисъл ще отбележа, че сте изпълнили Наблюдателските си задачи в 482-ия особено съвестно.
Харлан не можеше да се насили да отрони дори и една сърдита дума на благодарност. Той мълчеше. Финдж продължи, внезапно снишавайки глас:
— Засега няма да донеса за опита ви за насилие върху мен.
И въпреки че усмивката не изчезна от лицето му, а погледът му остана мек, цялото му държане издаваше някакво злорадо задоволство.
Харлан рязко вдигна очи към него и отсечено отвърна:
— Както искате, Компютър.
Епизод втори: Той отново се установи в 575-ия. Почти веднага след пристигането си срещна Туисъл. Почувствува се щастлив, когато отново видя дребното тяло и набръчканото му лице на гном. Дори удобно закрепеният между двата пожълтели от тютюна пръста бял димящ цилиндър, който Туисъл бързо поднасяше към устните си, бе приятен за Харлан.
— Компютър! — обади му се Техникът.
В този момент Туисъл излизаше от кабинета си. Няколко секунди той гледа към Харлан с празен поглед, без да го познае. Умората му бе изписана по измършавялото лице, а очите му просто се притваряха от безсъние.
— А, Техник Харлан! — каза той. — Приключихте задачите си в 482-ия, а?
— Да, сър.
Поведението на Туисъл се стори странно на Харлан. Компютърът погледна часовника си, който, както всички часовници във Вечността, показваше биовремето и датата, и каза:
— Работите се развиват чудесно, момчето ми. Чудесно. Сега вече е близко, съвсем близко.
Харлан почувствува как сърцето му подскочи. Само при миналата си среща с Туисъл той не би разбрал скритото значение на тази забележка. Сега обаче смяташе, че го разбира. Туисъл бе явно уморен, иначе едва ли би направил толкова прозрачен намек. А може би Компютърът смяташе, че думите му са толкова неразгадаеми, че се чувствуваше съвсем спокоен зад тях.
— Как е моят Ученик? — запита Харлан, като се стараеше да придаде на гласа си възможно най-непринуден тон, за да не се забележи, че въпросът му има някаква връзка с коментара на Туисъл.
— Отлично, отлично — отвърна последният почти механично, а мислите му очевидно не бяха вече там.
Той припряно всмукна от догарящата цигара, леко кимна за сбогом и забърза по пътя си.
Епизод трети: Ученикът.
Той изглеждаше възмъжал. Начинът, по който подаде ръката си, дори думите му издаваха зрелост.
— Радвам се, че се върнахте, Харлан.
А може би просто Харлан бе свикнал да вижда в лицето на Купър само своя Ученик, а сега вече го гледаше с други очи и му се струваше, че неговият възпитаник е и гигантски инструмент в ръцете на Вечните. И естествено, това не можеше да не го издигне в очите на Харлан.
Но в никой случай не биваше да се издава. Те седяха в стаята на Техника, където заобикалящите го млечно-бели порцеланови повърхности сгряваха душата му и той се чувствуваше щастлив далеч от натруфената пищност на 482-ия. Колкото и да се опитваше да свърже в съзнанието си необуздания бароков стил със спомените си за Нойс, паметта му го асоциираше само с Финдж. А Нойс той свързваше с атлазен розов сумрак и колкото и странно да е — с аскетичната строгост на Скритите Векове.
Харлан заговори припряно, като че бързаше да скрие опасните си мисли дори от самия себе си:
— Е, Купър, с какво ти дадоха да се занимаваш в мое отсъствие?
Купър се засмя, поглади стеснително увисналите си мустаци с един пръст и каза:
— С повече математика. Само математика!
— Така ли? Но навярно вече висша математика?
— Да, най-висша.
— Как върви, а?
— Засега сносно. Знаете ли, просто ми се удава. Въобще математиката ми е приятна. Но те вече прекаляват и превръщат удоволствието едва ли не в бреме.