Харлан кимна и изпита известно задоволство.
— Матрици на Темпоралните Полета и тем подобни, нали?
Но Купър, като се изчерви леко, се обърна към томовете, натрупани върху рафтовете, и отклони въпроса.
— Хайде да се върнем към праисторическата епоха — каза той. — Имам няколко въпроса към вас.
— Слушам те.
— Градският живот в 23-ти Век. И особено — в Лос Анджелос.
— Защо именно там?
— Интересен град е. Не сте ли на това мнение?
— Защо не? Интересен е. Но в такъв случай трябва да се върнем в 21-ви Век, защото тогава е бил най-големият му разцвет.
— О, моля ви, нека бъде 23-ти Век. Да опитаме.
— Добре, защо не? — съгласи се Харлан.
Лицето му остана непроницаемо, но ако имаше начин да се олющи този слой непроницаемост, всеки веднага би забелязал, че то е станало зловещо. Грандиозната му интуитивна догадка вече не бе само догадка. Всичко я потвърждаваше.
Епизод четвърти: издирване. По-точно — двойно издирване.
Първо, това, което пряко го засягаше — Нойс и съдбата й. Всеки ден с жадни очи той изчиташе докладите, струпани върху бюрото на Туисъл. Те се отнасяха до различните предполагаеми или запланирани Промени на Реалностите. Копия от всички проекти автоматически минаваха през Туисъл като член на Съвета на Времето и Харлан бе сигурен, че от вниманието му няма да убегне нищо. Първо, той поиска да се запознае с предложенията за предстоящата Промяна в 482-ия. След това започна да търси проекти за други Промени, Промени от какъвто и да било характер, които да имат някакъв дефект, недостатък, минимално отклонение от съвършенството, неща, забележими само за неговото тренирано око на талантлив Техник.
Строго казано, той нямаше право да се рови из тези доклади, но през последните дни Туисъл рядко стъпваше в кабинета си, а никой друг не се осмеляваше да се меси в действията на личния Техник на Старши Компютъра.
Това бе една част от издирването. Другата се извърши в библиотечния филиал, разположен в 575-ия Век.
За първи път той се осмели да излезе извън рамките на тези отдели от библиотеката, които винаги досега всецяло бяха поглъщали вниманието му. В миналото той често бе наобикалял отдела, свързан с праисторията, който бе много беден, и затова Харлан си набавяше по-голяма част от източниците и справочниците от далечното минало на 3-тото хилядолетие, което, разбира се, бе съвсем естествено. Той беше претършувал още по-щателно полиците, предназначени за трудове върху Промените в Реалността; теория, техника и история; отлична колекция, която, благодарение на Туисъл, бе най-богатата във Вечността (разбира се, извън централната библиотека) и която Харлан бе изучил най-старателно.
Сега той с любопитство бродеше сред рафтовете, където бяха наредени друг вид филмокниги. За първи път той се зае с изучаването на произведенията, които описваха самия 575-ти Век; географията, която почти не се менеше от една до друга Реалност, историята, която се различаваше малко повече, и социологията, която претърпяваше най-големи промени. Това не бяха книги или доклади върху Столетието, писани от Вечните — Наблюдатели или Компютри (с тях той бе запознат), а трудове, създадени от самите обитатели на времето.
Сред тях бяха художествените произведения на 575-ия и те му напомниха бурните дискусии за влиянието на Промените върху произведенията на изкуството. Щеше ли да се промени даден шедьовър, или не? И ако се променеше, как точно? А какво влияние са оказвали предишните Промени върху художествените творби?
Апропо, възможно ли е изобщо несубективно виждане в изкуството? И може ли то да се сведе до количествени показатели, поддаващи се на обработка от изчислителните машини?
Главният опонент на Туисъл по тези въпроси бе Компютър Август Сеннър. Ожесточените нападки на Старши Компютъра по адрес на неговия колега и възгледите му бяха събудили любопитството на Харлан; той бе прочел някои от трудовете на Сеннър и бе останал поразен.
За голямо удивление на Техника Сеннър открито задаваше въпроса, дали не би могло в новата Реалност да се появи личност, аналогична на човека, взет от предишната Реалност във Вечността. След това той анализираше възможността Вечният да срещне своя Аналог във Времето, като се спираше поотделно на случаите, когато Вечният знае и когато не знае за това, и разсъждаваше върху резултатите във всеки отделен случай. (Тук той твърде много се доближаваше до онова, което за всеки Вечен бе предмет на най-големи страхове; Харлан потръпна неспокойно и прескочи няколко пасажа.) И, разбира се, той обстойно разглеждаше въпроса за съдбата на литературата и изкуството при различните класификации и видове Промени.