Но Туисъл не приемаше тези аргументи.
— Щом ценностите на изкуството не могат да се сведат до количествени показатели, за да се пресметнат от изчислителните машини — крещеше той на Харлан, — какъв е смисълът на цялата тази дискусия?
И Харлан знаеше, че възгледите на Туисъл се споделяха от болшинството членове на Съвета на Времето.
И все пак, сега той стоеше пред полиците, заети от романите на Ерик Линколлю, за когото обикновено се говореше като за най-изтъкнатия писател на 575-ия Век, и мислеше по този въпрос с известно смущение. Той преброи петнайсет тома „Пълни събрани съчинения“, без съмнение взети от различните Реалности. Харлан бе сигурен, че всеки от тях се различаваше с нещо от останалите. Единият например бе забележимо по-малък от другите. Той си помисли, че навярно най-малко сто Социолози са получили званията си, като са анализирали разликите в различните томове на „Пълни събрани съчинения“ от гледна точка на социологичната структура на всяка Реалност.
Харлан премина в другото крило на библиотеката, където бе уредена сбирка на приборите и инструментите от различните Реалности на 575-ия. Той знаеше, че много от тях бяха изхвърлени от употреба във Времето и че можеха да се видят само в музеите на Вечността, където се съхраняваха като образци на човешката находчивост. Вечните се чувствуваха призвани да предпазват човека от последиците на прекалено изобретателното му техническо въображение. Непрестанният възход на науката и техниката създаваше най-много грижи на Вечните. Не минаваше биогодина, без някъде във Времето ядрената технология да се доближи твърде много до критичната точка и да изисква незабавна намеса от страна на Вечността.
Харлан се върна при книгите и сега се спря пред полиците, където бяха подредени учебници по математика и историята на развитието й. Пръстите му се плъзгаха по различните заглавия и след известен размисъл той извади от рафтовете половин дузина книги и се разписа за тях.
Епизод пети: Нойс.
Това бе най-важната част от интермедията, единствената й идилична част.
В свободното си време, след като Купър си отидеше, когато му се разрешаваше да яде в самота, да чете в самота, да спи в самота, да очаква настъпването на следващия ден пак в самота — той се отправяше към капсулата.
Сега Харлан се радваше от цялото си сърце на преимуществото, което му осигуряваше общественото положение на Техник. Той беше така благодарен на всички, че го избягваха, както не беше и мечтал, че някога би могъл да бъде.
Никой не оспорваше правата му да влиза в капсулата по всяко време, нито пък се интересуваше дали Техникът я насочваше към бъдещето или към миналото. Не го сподиряха любопитни погледи, ничия доброжелателна ръка не предлагаше помощта си, не му досаждаха с празни приказки словоохотливи уста.
Той беше свободен да отиде навсякъде и по всяко време.
— Променил си се, Ендрю — каза Нойс. — О, Небеса, ако знаеш само колко си се променил!
Той я гледаше и се усмихваше.
— В какво отношение, Нойс?
— Та ти се усмихваш. Това например е една от промените. Но наистина ли никога не си виждал в огледалото усмивката си?
— Просто се боя. Непрекъснато си мисля: „Не е възможно такова щастие. Болен съм. Бълнувам. Затворен съм в някаква лудница, живея в един непрекъснат сън, без да го съзнавам.“
Нойс се наведе над него и го ощипа.
— Усети ли нещо? — запита тя игриво.
Той привлече главата й до себе си и като че потъна в меката й черна коса.
Когато накрая се отделиха един от друг, тя каза задъхано:
— И в това отношение също си се променил. Научил си се.
— Имам добра учителка… — започна Харлан и рязко спря, боейки се да не би Нойс да почувствува в думите му някакъв неприятен намек за многобройните му предшественици, които вероятно я бяха направили такава превъзходна учителка.
Но ведрият й смях съвсем не изглеждаше обезпокоен от подобна мисъл. Те току-що се бяха нахранили и облечена в копринените дрехи, които той й бе донесъл, тя излъчваше спокойствие и топла нежност.
Нойс проследи погледа му и с леко движение оправи полата на тънката си дреха, плътно и нежно обгърнала бедрото й.
— По-добре да не го беше правил, Ендрю — каза тя. — Наистина щеше да е по-добре.
— Няма опасност — безгрижно отвърна той.
— Опасност има. Не ставай дете. Вярно, аз мога да мина с това, което има тук, докато… докато уредиш другото.
— Но защо да не носиш собствените си дрехи и украшения?
— Защото не си заслужава само за тях да отиваш до дома ми във Времето и да се оставиш да бъдеш заловен. А представи си, че извършат Промяната точно докато ти си там, какво ще стане тогава?