Но неотдавнашното произшествие го бе лишило от мъжеството му и той се колебаеше. Тънко замислената операция вече не му изглеждаше проста работа. А дори ако успееше да разбере какъв щеше да бъде характерът на Аналога на Нойс — какво следваше по-нататък? Да върне девойката на мястото й в ролята на чистачка, шивачка, работничка или нещо от този род? Разбира се. Но тогава какво трябваше да се направи със самия Аналог? С евентуалния й съпруг? Със семейството? С децата?
По-рано не беше мислил за тези неща. Просто бе избягвал да спира вниманието си на тях. „Там ще се изясни всичко…“ — бе си казал той.
Но сега не можеше да мисли за нищо друго.
И така, той се излежаваше и търсеше непрекъснато оправдания за пасивността си и се ненавиждаше за това, когато Туисъл го повика по видеофона и го запита с уморения си глас малко озадачено:
— Харлан, да не си болен? Купър ми каза, че сте пропуснали няколко занимания.
Харлан се опита да придаде спокойно изражение на лицето си.
— Не, Компютър Туисъл. Просто съм малко уморен.
— Е, да, да, момчето ми, това е простимо.
Може би за първи път, откакто се познаваха, усмивката почти напълно изчезна от лицето на Туисъл.
— Чу ли вече за Промяната в 482-ия?
— Да — кратко отвърна Харлан.
— Обади ми се Финдж — преднамерено спокойно каза Компютърът — и помоли да ти предадем, че Промяната е преминала напълно успешно.
Харлан вдигна рамене, но изведнъж осъзна, че от екрана Туисъл следеше реакцията му особено внимателно и сякаш не съвсем доброжелателно. Той стана неспокоен и запита:
— Може би имате да ми кажете още нещо, Компютър?
— Не, нищо — отвърна Туисъл и гласът му прозвуча необяснимо тъжно; вероятно от наметалото на солидната му възраст, която натежаваше върху плещите му, — Мислех, че на теб ти се иска да поговорим.
— Не — сухо каза Харлан. — Така ви се е сторило.
— Добре тогава, ще се видим утре сутрин при отварянето на изчислителната зала. Аз пък имам да ти кажа много неща.
— Да, сър — каза Харлан и дълго след като изгасна екранът, продължаваше да се взира натам.
Думите на Туисъл бяха прозвучали почти като заплаха. Значи Финдж бе говорил с него. Какво ли му бе казал, което Туисъл сега бе премълчал?
Но сега Харлан имаше нужда именно от тази външна опасност. Да се бориш със собствената си депресия бе толкова трудно, колкото и да се сражаваш с плаващи пясъци, когато се намираш сред тях, въоръжен само с един прът. Но борбата с Финдж бе нещо съвсем различно. За първи път от много дни насам Харлан си припомни какво оръжие притежаваше той и почувствува, че част от самоувереността му се възвръща.
Сякаш там, където се бе затворила една врата, се бе отворила друга. Унинието на Харлан се смени с трескава активност. Той отпътува в 2456-ия и изненада Социолог Вой, както и предполагаше.
Направи го безпогрешно. Узна всичко, което му бе нужно.
И по-точно, дори повече, отколкото очакваше. Много повече.
Увереността щедро се възнаграждава. Една поговорка от родното му Столетие гласеше: „Хвани здраво копривата и тя ще се превърне в пръчка, с която ще можеш да наложиш врага си.“
Накратко казано, Нойс нямаше свой Аналог в новата Реалност. Изобщо не съществуваше какъвто и да е неин Аналог. Така че тя незабелязано можеше да заеме мястото си в новото общество по възможно най-удобния начин или пък да остане във Вечността. Нямаше никакви причини да му откажат съюз с нея освен строго теоретичния факт, че бе нарушил закона — а той знаеше как да се защити от това обвинение.
И сега Харлан летеше към бъдещето, изгарящ от желание да съобщи на Нойс голямата новина, да се наслаждават заедно на успеха, на който не се бяха надявали и в най-смелите си мечти през ужасните дни на пълна безизходица.
И в този миг капсулата спря.
Тя не намали скоростта си; просто спря.
Ако движението се извършваше по което и да е от трите измерения на пространството, едно такова внезапно спиране би разбило капсулата и би претопило метала в тъмночервена нажежена маса, а Харлан би превърнало в безформена купчина от счупени кости и окървавена, разкъсана плът.
Но при сегашните обстоятелства рязкото спиране накара Харлан да се превие, усетил неудържимо да му се повдига, и той почувствува остра болка, като че нещо в него се разпука.
Когато се посъвзе, той се примъкна до уреда, който отчиташе номера на Вековете, и се вгледа в него с все още премрежен поглед. Циферблатът показваше 100000.
Кой знае защо, това го уплаши. Твърде кръгло бе числото.
Той трескаво погледна управляващите лостове. Какво беше станало?