Техникът се разтревожи още повече, защото не можа да забележи нищо, което да не беше в ред. Пусковият лост бе освободен и оставаше в положение, което съответствуваше на движението в бъдещето с голяма темпорална скорост. Нямаше никакви признаци за късо съединение. Нито една от стрелките върху циферблата не беше надхвърлила черната ограничителна черта. Енергозахранването бе в пълна изправност. Тънката игличка, която отразяваше непрекъснатото изразходване на милиони мегавата енергия, спокойно настояваше, че нищо не бе нарушило ритъма в процеса на потреблението на енергията.
Каква бе тогава причината за спирането на капсулата?
Бавно, с голямо внимание Харлан докосна стартовия лост и го обви с ръка. Приведе го в неутрално положение и стрелката на енергометъра слезе до нулата.
Той отново извъртя лоста в другото положение. Стрелката пак се покачи и този път циферблатът, който отразяваше номера на Вековете, започна да отчита Столетията в обратно направление.
Назад… назад… 99983… 99972… 99959…
Харлан отново превключи лоста. Насочи капсулата пак към бъдещето. Този път бавно, много бавно…
99985… 99993… 99997… 99998… 99999… 100000…
Тряс! Стрелката се закова на 100000. Енергията от Новото Слънце безшумно се консумираше в невъобразимо големи количества, но без всякакъв резултат.
Той пак изпрати капсулата назад, още по-назад. След това се устреми напред с пределна скорост. Тряс!
Зъбите му бяха стиснати, устните му — разтеглени, а диханието му — хриптящо. Харлан се чувствуваше като затворник, който в пристъп на безсилен гняв се блъскаше окървавен в решетките на килията си.
Когато капсулата пак спря след десетина неуспешни опита, стрелката отново показваше 100000. 100000 и нищо повече.
Трябваше да смени капсулата! Но дълбоко в себе си той вече знаеше, че това едва ли щеше да помогне.
В мъртвата тишина на 100000-ия Век Ендрю Харлан слезе от капсулата и напосоки избра друг Канал на Времето.
Само след минутка, стиснал задвижващия лост, той се взираше в показанията — 100000 — и разбра, че и този път няма да успее.
Обхвана го безумна ярост. Защо трябваше това да се случи сега, именно сега! Откъде дойде тази беда точно когато всичко неочаквано се бе развило така благоприятно за него? Проклятието на фаталната грешка, която допусна, като насочи капсулата към 482-ия, още тегнеше над него.
Той ожесточено издърпа лоста и изпрати капсулата с пълна скорост назад в миналото. Сега бе свободен поне в едно отношение — бе свободен да направи всичко, което пожелаеше. Нойс — отделена от него с бариера, Нойс — недостижима, какво повече можеха да му отнемат? Нямаше вече от какво да се бои.
Той се насочи към 575-ия и изскочи от капсулата, обхванат от безразсъдна незаинтересованост към всичко заобикалящо го, чувство, непознато му до този момент. Харлан се отправи към библиотеката на Сектора, без да заговори някого, без да обърне внимание на никого. Той взе това, което му трябваше, и дори не се огледа дали не го следят. Какво го интересуваше?
Отново — в капсулата и отново — в миналото! Той вече знаеше точно какво щеше да направи. По пътя той погледна големия стенен часовник, който показваше Единно Биовреме, деня, датата и номера на една от трите работни смени, на които бе разбито денонощието.
Сега Финдж вероятно се намираше в квартирата си и това бе добре дошло.
Когато Харлан пристигна в 482-ия, той гореше цял като в треска. Устата му беше пресъхнала, като че бе пълна с памук. Гърдите го боляха. Но под ризата си той бе скрил твърдото оръжие, което притискаше с лакът към тялото си, и това бе единственото усещане, с което си струваше да се съобразява.
Асистент Компютър Хоби Финдж погледна към Харлан и удивлението в погледа му бавно отстъпи място на безпокойство.
Известно време Харлан го наблюдаваше мълчаливо в очакване тревогата му да нарасне и да се превърне в страх. Без да бърза и като че случайно той се озова между Финдж и видеофона.
Финдж бе разсъблечен, гол до кръста. Гърдите му бяха слабо окосмени, отпуснати, почти женствени. Тлъстият му корем изхвръкваше от пояса му.
„Изглежда жалък — помисли си Харлан със задоволство, — жалък и противен. Толкова по-добре.“
С дясната си ръка той здраво стисна дръжката на оръжието под ризата си.
— Излишно е да поглеждате към вратата, Финдж — започна той. — Никой не ме видя да влизам тук. Така че никой няма да ви се притече на помощ. Трябва да разберете добре, Финдж, че имате работа с Техник. Ясно ли ви е какво означава това?
Гласът на Харлан звучеше глухо. Той почувствува гняв, че не забеляза страх в очите на Финдж, само безпокойство. Компютърът дори спокойно се протегна да вземе ризата си и започна да я облича мълчаливо.