Харлан едва си поемаше дъх и с отчаяни усилия се опитваше да запази жалките останки от достойнството си, но усещаше как то му се изплъзва, като че съзнанието и духът му бяха станали така неподвижни и безчувствени като кутрето на лявата му ръка, парализирано от неврозния бич.
— И вие дойдохте тогава в собствената ми стая, за да ме подтикнете към престъплението, което извърших?
— Да, разбира се. По-точно, аз ви изкушавах. Казах ви самата истина, че можете да задържите Нойс само в тогавашната Реалност. Вие предпочетохте да действувате не като Вечен, а като сополанко. Впрочем нищо друго и не очаквах от вас.
— И сега пак бих постъпил така — каза Харлан с хриплив глас — и тъй като всичко вече ви е известно, както сами разбирате, нямам какво да губя.
Той насочи неврозния бич към тлъстия корем на Финдж и процеди през зъби:
— Какво сте направили с Нойс?
— Нямам представа.
— Не се опитвайте да ме излъжете. Какво сте направили с Нойс?
— Казах ви вече, че не знам.
Харлан стисна с всичка сила неврозния бич; устните му бяха бледи, гласът му звучеше съвсем глухо.
— Да започнем с крака. Ще ви боли много.
— Послушайте, съхрани ме, Време, почакайте…
— Добре. Какво сте направили с нея?
— Не, изслушайте ме. Досега вашите постъпки бяха просто нарушаване на дисциплината. Реалността не пострада от тях. Аз проверих това специално. Единственото наказание, което ви очаква, е разжалване от чин. Но ако ме убиете или ми нанесете телесна повреда, очаква ви смъртна присъда за покушение срещу старшия по звание.
Тази жалка заплаха извика презрителна усмивка по лицето на Харлан. След всичко, което се бе случило, смъртта щеше да бъде за него най-простото и безболезнено разрешение на нещата.
Но Финдж очевидно не разбра значението на тази усмивка.
— Не смятайте, че във Вечността няма смъртно наказание, понеже никога не сте чували за него — бързо добави той. — Ние, Компютрите, знаем за такива инциденти. Нещо повече, извършвани са били и екзекуции. Съвсем проста процедура. Във всяка Реалност стават катастрофи, след които не намират трупове. Ракети се взривяват във въздуха, аеролайнери потъват в океана или се разбиват на прах в планините. Осъденият може просто да бъде качен на един такъв кораб минути или секунди преди катастрофата. Сега вярвате ли ми?
Харлан се раздвижи нетърпеливо и каза:
— Ако с това усукване целите да отървете кожата си — напразно е. По-добре чуйте какво ще ви кажа: Не се боя от наказание. Освен това възнамерявам да се събера с Нойс. Тя ми е нужна сега. В текущата Реалност Нойс няма свой Аналог. Няма причини, поради които да не ми разрешат сключване на законен съюз.
— Но това е против всякакви правила. Съюз с Техник…
— Ще оставим това да реши Съветът на Времето — каза Харлан и най-после гордостта му се събуди. — Аз не се боя от евентуален отказ, така както не се боя и да ви застрелям. Аз не съм обикновен Техник.
— Искате да кажете, че вие сте личният Техник на Туисъл? — запита Финдж с малко стъписан глас и върху кръглото му, изпотено лице се появи странно изражение, което би могло да се изтълкува и като ненавист, и като тържество, и като двете заедно.
— Не, причините са много по-важни. А сега…
С мрачна решителност Харлан сложи показалеца си върху спусъка на оръжието.
Финдж нададе неистов крясък.
— Тогава идете в Съвета. В Съвета на Времето; те знаят Всичко. Щом сте толкова необходим… — изрече с мъка той, като едва си поемаше дъх.
За миг пръстът на Харлан затрептя в нерешителност.
— Какво казахте?
— Нима смятате, че в подобен случай бих могъл да действувам на своя глава? Докладвах всичко в Съвета веднага след Промяната в Реалността. Ето копията от моето донесение.
— Нито крачка!
Но Финдж не обърна внимание на тази заповед. Със светкавична скорост, сякаш пришпорван от някакъв зъл дух, който се беше вселил в него, той се метна към папките си. Като намери кодовия номер на нужния отчет, с другата ръка той бързо го набра и някъде от масата като сребристо езиче пропълзя лента, на която с просто око можеше да се различи моделът на точките.
— Искате ли да я прослушате? — запита Финдж и без да дочака отговор, постави лентата в озвучителя.
Харлан слушаше окаменял. Всичко беше съвършено ясно. Финдж не беше пропуснал нищо в доноса си. Доколкото Харлан можеше да си припомни, всяко негово излизане във Времето бе описано с пълни подробности.
— А сега вървете в Съвета! — изкрещя той, когато лентата свърши. — Аз не съм поставял никаква бариера на Времето. Дори не знаех, че е възможно такова нещо. И не мислете, че постъпката ви едва ли не им е направила никакво впечатление. Вярно е, че вчера говорих с Туисъл. Но не аз, а той бе този, който ме потърси. Така че — вървете при него. Обяснете му що за важна персона сте. А ако толкова много ви се иска все пак да ме застреляте преди това, стреляйте и Времето да ви погълне.