Харлан се отдалечи от прозореца. Той бръкна в джоба си и почти издърпа неврозния бич, който все още си стоеше там. Ръката му леко потреперваше.
Отново се промъкна мисълта: „Самсонов удар върху храма — и край!“
С едно ъгълче от съзнанието си той си помисли с неприязън: „Колко Вечни изобщо са чували за Самсон? Колко души знаят как е загинал?“
Оставаха само двайсет и пет минути. Той не знаеше със сигурност колко време щеше да е необходимо за операцията, която бе замислил. Всъщност дори не беше уверен, че непременно ще успее.
Но какъв избор имаше? Влажните му пръсти едва не изпуснаха оръжието, докато сваляха приклада.
Устремен към целта, той действуваше бързо и в пълна забрава. Най-малко от всички възможни варианти го безпокоеше мисълта, че сам той можеше да премине в небитието.
В минус една минута Харлан стоеше в пълна готовност пред пулта.
Съвсем безпристрастно си помисли: „Може би последната минута от живота…“
Той не виждаше нищо друго в стаята освен червената тънка като косъмче стрелка, която отчиташе секундите.
Минус трийсет секунди.
Помисли си: „Няма да боли. Това не е смърт.“
Опита се да мисли само за Нойс.
Минус петнайсет секунди.
Нойс!
Лявата ръка на Харлан задвижи превключвателя към един контакт. Не прибързвай!
Минус двайсет секунди.
Контакт!
Сега щяха да заработят автоматите. Стартът ще бъде даден в нулевия момент. Харлан трябваше да извърши само още една манипулация. Ударът на Самсон!
Дясната му ръка се раздвижи. Той не гледаше в нея.
Минус пет секунди.
Дясната му ръка пак се повдиг… НУЛА… на и той, без да гледа в нея, с конвулсивно движение издърпа стартовия лост.
Нима това беше вече небитието?
Не, още не. Все още беше жив.
Харлан втренчи поглед в прозореца, без да помръдне от мястото си. Времето бе спряло своя ход за него.
Залата беше пуста. Мястото на гигантската капсула, която запълваше почти цялото пространство, бе празно. Масивните и мощни опорни метални блокове се извисяваха самотно във въздуха.
В огромното помещение, притихнало като необитаема пещера, единствено Туисъл, подобен на мъничък гном, бродеше нервно насам-натам.
Няколко секунди Харлан го наблюдаваше, след това отвърна поглед от него.
Внезапно и съвършено безшумно капсулата отново се появи на мястото си. Тя бе преминала тънката черта, отделяща минало от настояще, без да раздвижи и прашинка във въздуха.
Корпусът на капсулата закри Туисъл от очите на Харлан, но след миг Компютърът я заобиколи и Техникът го видя да се насочва бегом към пулта.
Със стремително движение на ръката си той включи механизма, с който се отваряше вратата, и се втурна вътре, като крещеше едва ли не с възторжено вълнение:
— Свърши се! Свърши се! Затворихме кръга!
Искаше да каже още нещо, но не му достигна дъх. Харлан мълчеше.
Туисъл се доближи до прозореца, опря длани в стъклото и се загледа с празен поглед навън. Харлан забеляза, че ръцете му трепереха; направиха му впечатление и старческите възелчета по тях. Мозъкът му като че ли вече бе изгубил способността или желанието да отделя основното от второстепенното и възприемаше от обкръжаващата го среда отделни подробности, без изобщо да ги осмисля по някакъв начин.
„Какво значение има всичко това? — уморено си помисли той. — И съществува ли въобще нещо, което вече има някакво значение?“
Туисъл заговори, но думите му едва достигаха до съзнанието на Харлан, сякаш идваха много отдалече:
— Сега вече мога да ти призная, че страшно се вълнувах, макар да не го показвах. Едно време Сенър твърдеше, че всичко това е невъзможно. Той настояваше, че непременно трябва да се случи нещо непредвидено и — край. Но какво има?
Компютърът се бе обърнал рязко при странното сумтене, което последните му думи изтръгнаха от Техника.
Харлан поклати отрицателно глава и едва успя задавено да изхрипти:
— Нищо…
Туисъл не се зае да го разпитва и отново се обърна с гръб към него. Човек дори можеше да се усъмни дали действително се обръщаше към Харлан, или говореше сам на себе си. Изливайки в думи вълненията и тревогите, които бе подтискал години наред в себе си, той сякаш се разтоварваше от тях.
— Сенър бе скептикът — казваше той. — Да знаеш само колко сме спорили с него, как ли не сме го убеждавали! Привеждахме му математически доказателства и се позовавахме на резултатите, получени от ред поколения изследователи за цялото биовреме от основаването на Вечността. Но Сенър поставяше всичко това на една страна, а той застъпваше друга теза, базирайки се на парадокса за човека, който среща самия себе си. Ти сам го чу да разсъждава за това. То е любимата му тема.