Той доближи ръка до устните си и като не откри там цигарата, погледна с озадачен поглед празното място между палеца и показалеца си.
„Не е така спокоен, както се опитва да се покаже — помисли си Харлан. — Не е възможно да не се вълнува в такъв момент. Но защо приказва всички тези глупости именно сега? Сега, когато настъпва краят на Вечността?“
И отново изгаряща болка прониза сърцето му:
„Но защо, защо не свършва всичко? Хайде!“
— Когато последния път те пуснах да отидеш при Финдж — продължи Туисъл, — просто предчувствувах някаква беда, но в мемоара на Малансон се твърдеше, че не си бил тук през последния месец, а друга причина за отсъствието ти не се появяваше. За щастие обаче Финдж се престара.
— В какво отношение? — уморено запита Харлан.
Всъщност това изобщо не го интересуваше, но Туисъл не млъкваше и бе по-лесно да взима някакво участие в разговора, отколкото да се опита да се изключи.
— Финдж бе озаглавил доноса си: „За непрофесионалното поведение на Техник Ендрю Харлан“ — възбудено говореше Туисъл. — Видите ли, това е той, Финдж — всеотдайният Вечен; хладнокръвен, безпристрастен, невъзмутим. Той оставяше членовете на Съвета да се нахвърлят върху мен в спонтанен пристъп на негодувание. Но за свое нещастие той не знаеше колко важна бе всъщност твоята роля. Не можеше да допусне, че всяко донесение, отнасящо се до теб, незабавно ще бъде предадено лично на мен, за да не би по някакъв начин да бъде разгадана тайната на първостепенното му значение.
— И вие не сте ми казали нищо?
— А как бих могъл? Боях се да направя каквото и да било, което можеше да те разстрои точно преди решителния момент на проекта. Дадох ти безброй възможности да споделиш затрудненията си с мен.
Безброй възможности? Харлан недоверчиво изкриви уста, но веднага си припомни умореното лице на Туисъл върху екрана на видеофона, припомни си, че Компютърът го бе попитал дали нямаше нещо да му казва. Това беше вчера. Само вчера.
Харлан поклати глава, но отвърна поглед встрани.
— Веднага разбрах — продължи Туисъл с мек глас, — че той умишлено те бе тласнал към тази необмислена постъпка.
Харлан вдигна глава.
— Вие знаете?
— Учудваш ли се? Знаех, че Финдж ме дебне. Знаех го много отдавна. Аз съм стар човек, моето момче. Разбирам ги тези неща. Има си начини за проследяване на по-съмнителните Компютри. Съществуват предохранителни устройства, заимствувани от Времето, които не могат да се намерят дори в нашите музеи. Някои от тях са известни само на Съвета.
Харлан горчиво си помисли за бариерата на Времето в 100000-ия Век.
— От донесението на Финдж и от информацията, която бях получил от други източници, не беше трудно да се възстанови истината.
— Но сигурно Финдж е подозирал, че го следите.
— Възможно е. Това не би ме учудило.
Харлан си припомни своите първи стъпки при Финдж, когато Туисъл внезапно бе проявил специален интерес към младия Наблюдател. Финдж не знаеше нищо за Малансоновия проект и затова особеното внимание на Старши Компютъра към Харлан го мобилизира. „Срещали ли сте се някога преди със Старши Компютър Туисъл?“ — бе го попитал той веднъж. Като се връщаше мислено в миналото, Харлан си припомни настоятелния тон на остро безпокойство, с който бе зададен този въпрос. Може би още тогава у Финдж се бяха зародили известни съмнения, че Харлан вероятно е изпратен от Туисъл специално за да го шпионира. Това бе източникът на враждата и ненавистта му.
— Така че, ако беше дошъл при мен… — продължаваше Туисъл.
— Да дойда при вас? — извика Харлан. — А Съветът?
— Единствен аз от целия Съвет зная за станалото.
— И вие не сте им казали нищо? — опита се да бъде саркастичен Харлан.
— Нищо.
Харлан почувствува, че го тресе. Дрехите му го задушаваха. Нима този кошмар нямаше да има край?
Глупаво, безсмислено бърборене. Защо? В името на какво?
Защо не изчезна Вечността? Защо не настъпваше покоят на небитието? Велико време, а може би той се бе излъгал?