— Не ми ли вярваш? — запита Туисъл.
— А защо трябва да ви вярвам? — отново избухна Харлан. — Та те се бяха събрали, за да ме видят, нали? Днес сутринта — на закуската? Защо биха го направили, ако не заради донесението? Те дойдоха да зърнат странния субект, който бе нарушил законите на Вечността, но който не можеше да бъде докоснат, преди да е изтекъл следващият ден. Само още двайсет и четири часа — и проектът щеше да бъде завършен. Те дойдоха да злорадстват в очакване на утрешния ден.
— Дълбоко се лъжеш, моето момче. Те искаха да те видят от чисто човешко любопитство. Членовете на Съвета също са хора. Те не можеха да присъствуват при отлитането на капсулата, защото в мемоара на Малансон не е записано, че са били там. Те не можеха да поговорят с Купър, тъй като в мемоара не се споменаваше нищо и за това. И все пак те искаха да получат нещо. Да ме съхрани Времето, наистина ли не разбираш, моето момче, че бе съвсем естествено да полюбопитствуват поне малко? И понеже за тях ти си най-достъпната част на проекта, те те извикаха, за да те разгледат отблизо.
— Не ви вярвам.
— Но това е самата истина.
— Така ли? — запита Харлан с недоверие, но все пак малко поразколебано. — А защо през време на закуската членът на Съвета Сенър разсъждаваше за човека, който среща себе си. Той очевидно знаеше за противозаконните ми пътувания до 482-ия и за това, че аз едва не срещнах там самия себе си. Той ми се подиграваше и изтънчено се забавляваше за моя сметка.
— Сенър? — учуди се Туисъл. — Думите на Сенър са те обезпокоили? Ако само знаеше каква жалка фигура е той! Родното му място е 803-ия Век, една от малкото цивилизации, където, съобразно с особените естетически критерии на епохата, човешкото тяло умишлено се обезобразява, като още в юношеска възраст се обезкосмява.
А знаеш ли какво означава това за продължението на рода? Не може да не знаеш. Уродството разделя хората от техните предшественици и потомци. Сред Вечните почти няма да срещнеш човек, чието родно място е 803-ия; те твърде много се различават от нас, останалите. Затова избраниците всред тях са единици. От създаването на Вечността до днес Сенър единствен е получил място в Съвета.
Не виждаш ли, че това се е отразило върху психиката му? А ти знаеш какво нещо е нестабилността. Минавало ли ти е някога през ум, че някой член на Съвета може да се чувствува несигурен? Сенър е принуден да изслушва многократно обсъжданията на въпроса за изкореняването на собствената му Реалност поради съществуващите там обичаи, в резултат на които той така рязко се откроява между нас. А това би означавало, че той ще остане едва ли не единственият такъв урод в цялото поколение. Така и ще стане някой ден.
Сенър намира утеха във философията. В стремежа си да компенсира своеобразната си малоценност, той винаги приказва най-много от всички и умишлено застъпва непопулярни или невъзприети становища. Парадоксът за човека, който среща сам себе си, е любимата му тема. Вече ти казах, че той я привеждаше като доказателство, с което предричаше провала на проекта и днес сутринта той се опитваше да дразни нас, останалите членове на Съвета, а не теб. Тирадата му нямаше нищо общо с теб. Нищо!
Туисъл се бе разгорещил. Увлечен в своя монолог, той като че забрави къде се намира, забрави за надвисналата катастрофа и отново се превърна в добре познатото на Харлан гномче с бързи жестикулации и неспокойни движения. Той дори извади цигара от кесията в ръкава си, но така и не я запали.
Туисъл внезапно замълча, обърна се рязко към Харлан и внимателно го изгледа отново, като че след всичко, което беше казал сам той, едва сега до съзнанието му бе проникнал смисълът на последните думи на Техника.
— Какво искаш да кажеш с това, че едва не си срещнал себе си? — остро запита Туисъл.
Харлан му разказа накратко какво му се бе случило.
— Нима вие не знаехте това? — запита той удивено.
— Не.
Последвалата няколкосекундна пауза бе така необходима за изгарящия в треска Харлан, както глътката вода — за умиращия от жажда.
— И какво от това, ако действително си срещнал сам себе си? — запита Туисъл.
— Не беше така.
— Случайни отклонения винаги са възможни — продължи Туисъл, без да обръща внимание на възражението му. — Като се вземе предвид, че числото на допустимите Реалности е безгранично, не може да става и дума за някакъв детерминизъм. Да предположим, че в Реалността на Малансон, в предшествуващия цикъл…
— Но нима циклите се повтарят безконечно? — запита Харлан спонтанно, все още запазил малка част от способността си да се удивлява.