Главата на Харлан отново се замая от лекотата, с която Туисъл се провираше както през джунглата на темпоралната логика, така и през „парадоксите на Времето“. Той поклати разстроено глава.
— Не си спомням нищо подобно.
— Добре тогава. Да оставим това настрана. Къде съхраняваш архива с тези списания?
— Възползвах се от особеното положение на Купър и построих специална библиотека с Две Секции.
— Чудесно — каза Туисъл, — да отидем там. Незабавно!
Туисъл дълго и удивено разглеждаше старите подвързани томове в библиотеката на Харлан и след това свали от полицата един от тях. Те бяха толкова стари, че се бе наложило изтънялата хартия да се съхранява по специални начини и въпреки това прозрачните страници скърцаха под недостатъчно ловките ръце на Туисъл.
Харлан потръпна като от болка. В друго време той би заповядал на Туисъл да се отдръпне от полиците; какво от това, че беше Старши Компютър?
Старецът напрегнато прелистваше скърцащите страници и беззвучно изговаряше архаичните думи.
— Това е английският, за който толкова говорят езиковедите, нали? — запита той, като почука с пръст една страница.
— Да. Английски — промърмори Харлан.
Туисъл върна тома на мястото му.
— Тежко и неудобно.
Харлан вдигна рамене. Разбира се, в повечето Столетия на Вечността филмокнигите се ползваха с популярност. А някъде дори, там, където техниката бе особено усъвършенствувана, записките се извършваха на молекулярно равнище. И все пак печатът и хартията не бяха нещо нечувано.
— Книгопечатането е по-евтино, отколкото филмите — отвърна той.
Туисъл потърка брадичката си.
— Възможно е. Но да пристъпим към работа, а?
Той свали друг том от полицата, разтвори го напосоки и се зае да съзерцава страницата със странна настойчивост.
„Нима разчита, че щастието ще му се усмихне веднага?“ — помисли си Харлан.
Очевидно догадката му бе вярна, защото Туисъл, срещнал удивения му поглед, почервеня от смущение и върна книгата на мястото й.
Харлан извади първия том от 25-ото Сантистолетие на 20-ия Век и започна методично да прелиства страниците му. Движеха се само очите и дясната му ръка. Цялото тяло на Техника бе застинало в напрегната съсредоточеност.
През дълги промеждутъци от биовреме, които се сториха безконечни на Харлан, той ставаше и като си мърмореше нещо под носа, се пресягаше да вземе друг том. В тези кратки паузи пред него обикновено се озоваваше чаша кафе или сандвич.
— Вашето присъствие тук е безполезно — унило каза Харлан.
— Преча ли ти? — запита направо Туисъл.
— Не.
— Тогава ще остана — промърмори Компютърът.
Той ставаше, отиваше до полиците с книгите, взираше се безпомощно в подвързиите им, обхождаше стаята от единия й край до другия и се връщаше на мястото си. Една след друга догаряха многобройните му цигари, като понякога опърляха пръстите му, но той не забелязваше това.
Биоденят беше към своя край.
Сънят бе недостатъчен и неспокоен. На сутринта, в паузата между два тома, помайвайки се над последната си глътка кафе, Туисъл замислено продума:
— Понякога се чудя защо не се отказах от званието Компютър след случая с моето… разбираш какво искам да кажа.
Харлан кимна.
— Мислех да го направя — продължи старецът. — Много ми се искаше да го направя. Цели биомесеци аз отчаяно се надявах, че вече няма да ми се наложи да имам работа с никакви Промени. У мен се появи болезнено отвращение към тях. Започнах дори да се замислям дали имахме право да извършим тези Промени. Забавно, докъде могат да доведат човека емоциите! Ти познаваш праисторията, Харлан. Знаеш какво е представлявала тя сама по себе си. Реалността тогава се е развивала сляпо по линията на най-голямата вероятност. Ако тази максимална вероятност е означавала някаква епидемия или десет Столетия робство, упадък на културата или дори… да потърсим нещо действително ужасно — или дори атомна война, стига подобно събитие да беше възможно в предисторическата епоха, то, да ме порази Времето, всичко това се е случвало. Нищо не е било в състояние да го възпре.
Но възникването на Вечността постави край на тези неща. От 28-ия Век нататък подобни случаи не се срещат в историята. Пресвято Време, та ние издигнахме нашата Реалност на ниво на благоденствие, далеч надхвърлящо всичко, което хората в Първобитното общество са могли да си представят; ако не беше намесата на Вечността, вероятността човечеството да достигне това ниво би била нищожно малка.