— Просто загинало. Глупости! — не съвсем уверено възкликна Харлан.
— Да. Загинало, но не така „просто“. За това са били необходими хиляди Столетия. Имало е моменти и на възход, и на упадък, но, общо взето, хората, лишени от стимулите на целта, се почувствували безполезни, никому ненужни, изгубени и те не могли да превъзмогнат това свое усещане. Един последен спад на раждаемостта довел до окончателното изчезване на човешкия род. И всичко това е дело на вашата Вечност.
Сега Харлан можеше да защити Вечността още по-ревностно и дори всеотдайно, защото съвсем скоро той се беше нахвърлил така ожесточено върху нея.
— Пуснете ни в Скритите Столетия — каза той — и ние ще поправим всичко. Досега винаги сме успявали да постигнем най-висшето благо в покорените от нас Столетия.
— Най-висшето благо? — повтори Нойс с толкова незаинтересован глас, че фразата прозвуча като подигравка. — А какво е то? На този въпрос отговарят вашите машини. Кибермозъците. Но кой настройва тези машини и поставя в тях съответните програми, кой се интересува от крайните резултати? Машините не са по-прозорливи от човека; те само по-бързо решават проблемите. Само по-бързо! И тогава какво е всъщност това, което Вечните наричат „благо“? Аз ще ти отговоря. Безопасността и сигурността! Умереността. Нищо повече от това, без което не може! Никакви рискове без стопроцентова увереност в съответната компенсация.
Харлан преглътна. С внезапна яснота той си припомни думите на Туисъл в капсулата за еволюиралия човек от Скритите Столетия. „Ние изхвърлихме всичко необичайно“ — беше казал тогава той.
Нима наистина беше така?
— Ти, изглежда, се замисли — отново заговори Нойс. — Тогава размисли добре върху тези неща. Защо в съществуващата Реалност човек непрекъснато прави опити да пътешествува в космоса, въпреки че винаги търпи неуспех? Хората от всяка епоха, разбира се, знаят за многобройните неудачи, които са срещали предшествениците им в тази област. Защо тогава те отново и отново се опитват?
— Не съм се занимавал с изучаването на този въпрос — промърмори Харлан.
Но той с безпокойство си припомни за колониите, които периодически се основаваха на Марс, макар и винаги досега несполучливо. Техникът си помисли за странната притегателна сила, която винаги бе имал космичният полет дори и за Вечните. Той като че чуваше как Кантор Вой от 2456-ия въздишаше след унищожението на електрогравитационния космически полет. „Беше много красиво“ — отекваха в съзнанието на Харлан думите на Социолога. Пред Техника изникваше фигурата на Плановика на Съдби Нерон Ферук, който горчиво бе изругал при същото известие и безсилен да облекчи душата си, бе обсипал с хули Вечността заради търговията й с противораковия серум.
Не притежаваха ли разумните същества някакъв инстинктивен стремеж да се изтръгнат от затвора на земното привличане, да се разширят навън, да достигнат звездите? И не беше ли залегнал именно този стремеж в основата на десетките опити на човечеството да усъвършенствува междупланетния полет, да лети отново и отново към мъртвите светове на Една Слънчева Система, в която единствено Земята бе пригодна за живот. И дали неудачите, срещу които Вечността непрекъснато се бореше, не се дължаха на гнетящото съзнание у човека, че неговите експерименти са обречени на неуспех и в края на краищата той трябва да се завърне в своя дом-затвор? Харлан си помисли за наркоманията, разпространена в същите тези никому ненужни Столетия.
— Като спестява на човечеството нещастията на Реалността — продължи Нойс, — Вечността ги лишава и от сладостта на победите. Човечеството може успешно да се издигне до забележителни върхове само ако се преборва с големите изпитания по пътя си. Точно от опасността и тревожната несигурност се ражда силата, която тласка хората към нови и нови, все по-високи завоевания. Можеш ли ти да разбереш това? Можеш ли да осъзнаеш, че като отстранява провалите и нещастията, които обкръжават хората, Вечността не им дава възможност да намерят свои изстрадани и именно затова по-добри решения; истински решения, които се вземат при покоряване на трудностите, а не при заобикалянето им.
— Най-висшето благо на огромното мнозинство… — назидателно започна Харлан.
Нойс не го остави да довърши.
— Да допуснем, че Вечността въобще не е била създавана — спонтанно реагира тя.