Кет Мартин
Креолско сърце
Първа глава
Луизиана, 1837 година
— Хайде, Ники, побързай! Не биваше да влизаме толкова навътре в тресавището!
Мишел, разбира се, беше напълно права и Никол долови уплахата в гласа й.
Но денят бе прекрасен и тя за първи път бе успяла да се измъкне от безкрайната процесия от посетители, прииждащи в плантацията на Кристофови, за да изразят почитанията си на гостуващата им фамилия Сен Клер.
— Само си въобразяваш — сряза я Ники. Ще погрознееш от страх. — Тя се протегна, изопна стройния си гръб и изпълни гърди с все още хладния въздух.
— Господи, колко си опърничава — каза Мишел, поглеждайки я през рамо. Колкото и да изопваше шия и да се повдигаше на пръсти, тя не можеше да види голямата бяла господарска къща. — Тук нещо не ми харесва. Навътре има змии. Освен това искам да смъкна най-сетне тези отвратителни дрехи.
Ники само се засмя през храсталака, така че красивото й, овално лице засия и живите й, сини очи заблестяха.
— Ама нали готвачката каза, че трябва да й донесем две кошници ягоди, ако искаме да ни направи сладкиш за вечеря — напомни тя. Беше по-дребна от Мишел и изглеждаше изящна, но не и слабичка. Имаше едра, висока гръд, добре заоблен ханш и тънка талия. — Ти върви напред. Аз ще те следвам отблизо.
— Майка ти не би одобрила подобно нещо. — Мишел се огледа наоколо: виещият се приток на Мисисипи, гъстата трева под нозете й, високият кипарис, който се извисяваше като страж над тресавището. Махна, за да пропъди една досадна оса, подскочи уплашено, когато една лиана се заплете в полите й и каза: — Мисля, че не бива да те оставям тук сама.
Медночервената главица на Ники се появи от храсталака.
— Че кой би могъл да ми стори нещо тук? — Кой наистина, помисли си тя. Кристофови бяха една от най-богатите фамилии в околността, а Сен Клер се радваше на огромна почит.
Мишел се колебаеше.
— Татко спомена, че Ален Льофевр щял да дойде за вечеря.
Ако споменаването на красивия французин целеше да примами Никол, то опитът се оказа напразен.
— Задръж го за себе си. Мен не ме интересува.
— Защо?
— Много е… превзет… Непрекъснато се върти около мен и ми декламира глупавите си стихове. Искам някой храбър, дързък мъж, който веднага да ми грабне сърцето.
— Божичко, ти наистина си откачена. — Но Мишел знаеше, че е безсмислено да спори. Никол Сен Клер бе най-опърничавото момиче, което познаваше. За разлика от нейния спокоен нрав Ники се отличаваше с твърдоглавие, решителност и безстрашие. Странното е, че двете бяха толкова добри приятелки.
— Сигурна ли си, че ще се оправиш сама? — попита Мишел.
— Разбира се.
Мишел въздъхна, погледна за последен път към Никол, но тя вече й бе обърнала гръб и избелялата й синя рокля, която бе взела от нея назаем, за да не изцапа изящния си тоалет от жълт муселин, бързо изчезна в далечината.
Мишел сбърчи чело и се запита дали все пак да не я изчака, но после се отказа. Ники щеше да се прибере вкъщи едва когато изпита желание за това, а на нея й се искаше да се окъпе и да дремне по обед.
Мишел привдигна износената си, окъсяла рокля и пое към къщи. Нямаше търпение да махне отвратителното си одеяние и отново да се облече в скъпа коприна и сатен.
Ники проследи как приятелката й изкачи възвишението и изчезна зад него. Много би искала да са по-често заедно, но тъй като плантациите на родителите им бяха твърде раздалечени, тя можеше да го прави само веднъж-дваж в годината.
Мишел бе добра, близка приятелка. И все пак Ники се зарадва, че ще поостане няколко минути сама под топлите лъчи на пролетното слънце и започна да пълни кошницата с едри, сочни ягоди.
С щастлива въздишка повдигна поли над храстите и навлезе по-навътре в гъсталака. Изминала бе само няколко крачки, когато чу как една клонка изпука зад нея и се разнесе гръмък, дрезгав мъжки смях.
Ники замръзна. Зад храста, само на две-три стъпки от нея, стояха двама дрипави мъже и се смееха на несръчните й движения. Очите им бяха впити в кокалчетата й, които се подаваха над големите кафяви обувки.
Ники пусна полите си и им хвърли един от онези погледи, които така омагьосваха мъжете.
— Какво търсите тук? — попита тя на френски.
Но те й отвърнаха само с мрачни погледи и тя повтори въпроса си на английски.
По-едрият от двамата повдигна вежди. Явно бе учуден, че тя говори без акцент.
— Ами-и, просто минаваме да видим съседите.
Когато приближи до нея, Ники усети, че мирише на уиски. Ризата и панталоните бяха прокъсани и мръсни и висяха свободно на мършавото му тяло. Той прокара грубата си длан по бузата й и се засмя, като показа кривите си, жълтеникави зъби. Ники почувства, че и обзема страх.