Като изпи брендито си, Рам се оттегли в една стая в дъното на коридора, а Алекс легна отново. Питаше се дали ще успее лесно да заспи.
Толкова близо бе до Никол, само няколко крачки го деляха от вратата, зад която спеше тя. Толкова обичаше да я гледа и тъй често го бе правил, без тя да подозира. Изглеждаше тъй сладка и невинна, тъй беззащитна. Ех, ако можеше да се ожени за нея. Как щяха да кроят заедно планове за бъдещето. Както обича да помага на другите и както е привързана към Бел Шен, сигурно чудеса щяха да направят двамата.
Алекс стисна юмруци. Не биваше да си представя такива неща. Той бе поел вече по пътя си — и той не водеше при Никол.
Представи си я как лежи в стаята си. Възбуди се само при мисълта за мекото й, сладко тяло, изтегнато под него.
Алекс впи поглед в балдахина. Колкото и да я желае, повече няма да спи с нея. Така се бе заклел още преди да стигне във Фелисиана. Ако господ я запази жива и здрава до мига, когато ще я спаси, той ще я остави на мира.
А и с повторния си опит за бягство тя бе показала достатъчно ясно какво чувства. Явно изпитваше към него само плътска страст. И тя не бе достатъчна, за да се обвърже с него. Не бе достатъчна, за да я задържи при него.
Алекс притвори очи и се опита да заспи. Имаше нужда от отмора, ще трябва да напрегне всичките си сили, за да отведе Ники в градската къща и да се сбогува с нея, без дори да я целуне по бузата.
Дори за миг не се усъмни, че може да се огъне. Винаги изпълняваше решенията си. Но да каже сбогом на Никол Сен Клер щеше да е по-трудно от всичко досега.
Облегнат на парапета на „Мемфис лейди“, Алекс гледаше към брега. До него Никол стискаше закопчалката на взетата назаем пелерина. Отдолу носеше вълнена рокля, дадена й от една слугиня. Лицето й бе бледо, под очите й имаше тъмни полукръгове. Вятърът рошеше къдрите на медночервената й коса.
— Алекс? — Мъжът се извърна, щом чу плахия й, малко неуверен глас. — Знам колко ми се сърдиш.
— Защо да ти се сърдя? — Колкото и да се стараеше да се владее, гласът му прозвуча рязко. Твърде дълго се бе правил на глупак пред нея — стига толкова. — Ти си неомъжена жена, накарана насила да стои при мъжа, на когото явно изобщо не държи. На твое място и аз така щях да постъпя. Бих се опитал на всяка цена да се измъкна.
Тя протегна ръка към него, но той се дръпна. Не искаше да усеща близостта й, не искаше да се поддава на изкушението, което би събудил допирът на нежната й длан.
Пред очите им се нижеха схлупени колиби, край които играеха негърчета. Тъмнокожи мъже прокарваха с мачетето си дълги просеки сред гъстата зеленина на захарната тръстика.
— Фортие каза, че Фелисиана била влюбена в теб — каза тихо Ники. — Вярно ли е?
Алекс я погледна.
— Не. Почти не се познавахме, преди да се омъжи за Фортие. — Отново се сети що за човек е Валкур и поклати глава. — Нашата любов е плод на фантазията му.
Ники като че ли не се учуди.
— Какво искаше да каже с това, че ще стана негова, ако ти се провалиш?
Алекс се бе опасявал от този въпрос.
— Надявах се, че никога няма да узнаеш. Не исках да се тревожиш. — Очите й се впериха уплашено в него. Две големи синьо-зелени езера, които събудиха у него желанието да я прегърне и да разсея страховете й.
— Моля те, кажи ми.
Алекс въздъхна уморено и прокара ръка по чупливата си кестенява коса.
— Като купих договора ти, ти стана част от Бел Шен. Фортие има полица за земята и всичко останало.
— Значи и за робите и крепостните — прошепна тя и сърцето на Алекс се разтуптя отчаяно.
— Да.
— Включително и за мен.
— Да.
— Ако не се ожениш за Клариса, не ще можеш да върнеш заема и Фортие ще получи Бел Шен заедно с всичко, включително и мен.
Алекс кимна.
— Не се тревожи, няма да се стигне дотам. Но сега разбираш защо не можех да те пусна, дори и да искам. Ако си отидеш, преди да е изплатен дългът, Фортие има право да те преследва. А той, както добре знаеш, наистина ще го направи.
— Трябваше да ми кажеш.
— Не мислех, че това ще те накара да се откажеш от мисълта за бягство. А както вече казах, аз като пръв глупак си мислех, че ще те убедя да останеш. Държах да останеш при мен по своя воля — а не от страх пред Фортие.
— Алекс…
— От днес нататък градската къща ще бъде само на твое разположение. Аз ще наминавам понякога, за да видя как си, но няма да очаквам… да ме забавляваш… дори със светски разговори.
— Алекс, моля те…
— Тъй като ни чака още дълъг път, ще те помоля да ме извиниш. Ще отида да правя компания на Рам. — И той забързано се отдалечи.
Като видя как едрата му фигура изчезна във входа, болка прониза сърцето й. Той бе горд мъж, силен и грижовен. Но беше толкова самотен. Имаше много по-голяма нужда от нея, отколкото бе предполагала, а тя го бе обидила дълбоко.