Странен блясък озари лицето му и тя се запита дали не изразява всъщност неговото разочарование.
— И никакви кражби в Бел Шен, чу ли? — каза той. — А сега скачай в каретата.
Тези груби думи разсеяха надеждите на Ники. Тя беше просто негова собственост, нищо повече. Изобщо не я беше познал.
Преглътна буцата, заседнала на гърлото й, за да удържи сълзите, които напираха. Колко глупаво бе да вярва, че той ще се позаинтересува коя е — а тя за нищо на света няма да му признае. Баща й бе ходил в Бел Шен да моли за помощ, но бе получил отказ. Никол подслуша зад вратата на кабинета му неговите думи след завръщането от плантацията.
— Франсоа е точно такъв, какъвто го помня — каза той на майка й. — Егоистичен и равнодушен. Заяви, че баща му бил прекалено щедър, но той бил бизнесмен. Трябвало да се грижи за собствените си интереси и брат му напълно споделял това убеждение.
Никога нямаше да забрави отчаяното изражение на баща си и сълзите на майка си.
Ники потисна печалните спомени и седна срещу едрия мъж в скъп, тъмнозелен фрак. Внимаваше да не вдига очи, тъй както се бе научила в затвора, но не се сдържа и крадешком го погледна. Установя, че той я наблюдава с не по-малко любопитство. Знаеше, че трябва да отвърне очи, но просто нямаше сили да го стори.
Изглеждаше също тъй прекрасен, както си го спомняше. Сега излъчваше зрялост, която тогава още липсваше у него. Брадичката му бе волева, чертите бяха станали малко по-резки. Чувствените трапчинки край устните бяха изчезнали, а около очите се очертаваха бръчки. Изглеждаше състарен, сякаш отговорността, която вече носеше, му бе отвела младостта.
Веднага забеляза, че е гневен и се запита дали тя не е причина за това. Когато продължи да я гледа безмълвно, сякаш му се искаше да изчезне от погледа му, усети как у нея бавно се надига гняв.
— Аз не съм крадла — заяви тя най-сетне. С нищо не бе заслужила онова, което я сполетя през последните три години. С абсолютно нищо!
— В документите ти пише друго. — Той протегна към седалката й мускулестия си, дълъг крак. — Твърдят, че намерили в гащичките ти смарагдовата брошка на твоята господарка.
Ники пламна. Как може да говори тъй спокойно за нещо толкова интимно?
— Господарката ми наистина намери там смарагдовата си брошка и в това няма нищо чудно, защото сама я бе сложила там.
— И защо ще го направи? — попита той с неприкрита ирония, като се облегна назад. Плещите му бяха толкова широки, че почти покриваха червената кожена тапицерия.
— З-защо ли?
Побесня от обвинението, което се четеше в погледа му. Искаше й се да му изкрещи в лицето цялата истина, но за бога, не можеше да му каже, че жената просто ревнуваше. Никога нямаше да повярва, че една жена може да ревнува от дванадесетгодишно момиче!
— Не знам — излъга тя и й се прииска да потъне в земята от срам. Вместо това обаче изопна гръб.
Очите на французина станаха още по-сурови.
— Е, може да си сигурна, че няма да пъхна бижута в гащичките ти, така че внимавай да не ги открия там.
Ники така си прехапа езика, че я заболя. Той за какъв се смята?
— Необходимо ли е непрекъснато да споменавате за бельото ми? — Тя така силно стисна челюсти, че почти изсъска.
— Да не искаш, да кажеш, че имаш бельо?
Очите й се разшириха.
— Вие… вие не сте джентълмен!
Александър се усмихна. Трапчинките му се появиха отново.
— Радвам се, че все още показваш нокти. Я ми кажи, на какво се дължи това, че една малка уличница като теб говори така перфектно английски?
Малка уличница! А тя си мислеше навремето, че баща му може да й помогне.
— След като ме смятате за такова нищожество, защо купихте договора ми?
Усмивката на Александър угасна. Погледът му се спусна по окъсаните й, мръсни дрехи и по сплъстената коса, която тя напразно се опитваше да прикрие под качулката.
— Исках да се позабавлявам.
След тези сурови, недвусмислени думи в купето настъпи мълчание. Дочуваше се само въртенето на колелата и чаткането на конските копита по паважа. Сърцето на Ники удряше по-силно и от конските подкови. Искал да се позабавлява. Дъщерята на Етиен Сен Клер, одрипавяла и мръсна, ще трябва да го забавлява. Беше вече достойна само за присмех, или ругатни.
И какво забавно намираше един мъж като Александър дьо Вилие в такова жалко създание като нея? Докога ли ще чака така, със свит стомах, да разбере?
Сякаш в отговор на нейния въпрос колелата замлъкнаха и кочияшът скочи на земята, като отвори широко вратата на купето.