— А останалите какви са? — запита Ники. — Сигурно са се явили и други жени, освен мен?
— Общо шест — рече капитанът. — Утре в ранина ще се срещнете пред хотела, за да изберете бъдещия си съпруг.
— Как… как ще стане това?
— Ами сигурно ще теглим жребий. Онази, чието име излезе първо, ще може първа да избира и така нататък.
— Това ми се струва… справедливо.
Капитан Мерсер я изгледа приятелски.
— Вие сте такава хубавица, че още тази вечер можете да излезете и да си намерите съпруг, ако искате.
Стомахът й се сви.
— Не — каза тихо Ники. — Ще си опитам късмета заедно с другите жени. Тези мъже поне са решили да изградят дом и да създадат семейство.
— Свестни момчета са, гарантирам ви. Може да не са първи хубавци или кой знае колко образовани, но когото и да изберете, лошо няма да видите. Тук жените са кът и никой няма да рискува да загуби своята.
Ники се засмя. Раймон Мерсер стана.
— Така, а сега трябва да вървя. Имам да върша още сума ти неща, преди да тръгнем утре.
— Много ви благодаря за поясненията, капитане. Ценя вашата любезност.
— За мен бе удоволствие, мадам.
Капитан Мерсер си сложи фуражката, отдаде чест и гордо излезе навън.
Когато си отиде, Рам се приближи до нея.
— Сигурна ли сте, че точно това искате?
— В момента почти в нищо не съм сигурна, Рам. Но вече реших и ще го направя.
Ники почти не можа да мигне до сутринта. Утре животът й щеше да се промени напълно. Дори Рам ще я изостави и тя ще поеме в тексаската пустош с някой мъж, когото дори не познава. Мъж, който очаква да остане при него завинаги, след като е дала веднъж съгласието си. Ники преглътна мъчително. Беше се любила само с един мъж. Алекс я възбуждаше дори с поглед, дори с леко докосване до бузата й. Какво ли е да лежиш до чужд човек? Дали ще е мил или грубиян? Дали ще й се стори отблъскващ или ще може да му се отдаде без отвращение?
Очите й се напълниха със сълзи. Тази нощ ще си поплаче за последно. Съпругът й не ще види сълзи в нейните очи. Каквото и да й струва, тя ще го направи щастлив. Помоли се на бога и тя да се почувства някой ден щастлива с него.
Ники прегърна тънката възглавница и си представи, че това е Алекс. Спомни си как я държеше в обятията си, чу отново гальовните му думи. От утре, закле се тя, няма вече да тъгувам за него, няма да се измъчвам със спомени за мъжа, когото напуснах. Ще го заличи от паметта си, тъй както бе заличила ужасяващите писъци на затворничките.
Ники преглътна, защото усети болки в гърлото и още по-здраво стисна възглавницата. Защо стана всичко така? Ех, ако я обичаше повече…
После сълзите й избликнаха неудържимо. Плачеше за мъжа, когото бе обичала и изгубила. За детето, което също бе изгубила. Не възпираше риданията си чак докато тънката памучна калъфка се напои със сълзи, искаше да изплаче цялата си мъка.
Утре започвам нов живот — закле се тя. До сутринта все ще намери кураж да поеме по избрания път.
— Добро утро, мадам.
— Добро утро, капитан Мерсер. — Дебелият мъж огледа лицето й и сигурно забеляза синкавите кръгове под очите й, пребледнелите бузи и безцветната усмивка, която нищо не можеше да прикрие.
Днес улиците на Галвестон не бяха тъй оживени, студът и вятърът бяха накарали повечето жители да си останат вкъщи. Ниски сиви облаци покриваха небето и острият вятър шибаше дебелата й вълнена пелерина. Макар че край тях минаха няколко каруци, тежко натоварени с денкове и строителни материали, най-оживено бе на пристанището, където непрекъснато приставаха нови кораби.
Ники последва капитана по дъсчения тротоар и той я отведе до групата жени, събрали се пред входа на хотела.
— Уважаеми дами — заяви капитанът, — позволете да ви представя Никол Сен Клер. Мис Сен Клер, това са Изабел Харви, Мария Гонсалес, Елеанор Хоскинс и Присила Фонтен.
— Добър ден — каза Ники.
Жените, които явно бяха не по-малко нервни от нея, просто й кимнаха, усмихнаха се или отвърнаха на тихия й поздрав.
— Мислех, че са шест — каза тя на капитана.
Мерсер вдигна рамене.
— И ние така се надявахме. Може шестата жена да пристигне по-късно, но нямаме време да я чакаме.
Недалеч от жените се бе насъбрала по-внушителна група мъже. Имаше всякакви: някои носеха велурени панталони, а други бяха облечени в домашнотъкани ризи и ленени панталони. Едни бяха избръснати, а други брадясали, с разрошени от вятъра коси. Някои се бяха постарали да се наконтят, намазали бяха косите си обилно с гел и носеха чисти бели ризи. Когато капитанът им махна да се приближат, от тях лъхна силна миризма на евтин одеколон.