— Пристигнахме, гу’син Алекс.
Той скочи навън и кочияшът помогна на Ники да слезе.
Господарят посочи към вътрешността на каретата.
— Почисти добре тапицерията, Укиа. Тя положително има въшки.
В този миг Никол Сен Клер, някога обожавана красавица, с която баща й се гордееше, поиска да умре на място. Най-ужасното бе, че той беше прав.
Преглътна тежко и сведе поглед. Никога няма да покаже на този французин колко дълбоко я обидиха думите му. Може и да изглежда ужасно, но в жилите й тече кръвта на Сенклерови.
— Къде отиваме? — попита тя, след като преглътна сълзите си.
— Ще те заведем да се изкъпеш. — Той я погледна мрачно. Дори радостта от предстоящата баня не приглуши мъката й. Само се молеше да не й проличи.
Преминаха през порта от ковано желязо и навлязоха в добре поддържана градина, в която цъфтяха жасмин и орлов нокът. Птички пиеха вода от малък мраморен шадраван. В дъното се издигаше розова двуетажна къща, която на цвят напомняше много родния й дом. Имаше бели первази на прозорците и балкон с перила от ковано желязо пред една от стаите на първия етаж. Александър отвори тежката входна врата от резбован кипарис и те влязоха във фоайето, където един слуга в ливрея с невъзмутим вид взе шапката и ръкавиците на Александър.
— Чий е този дом? — запита Ники, удивена от прекрасния паркет и щукатурите по тавана. Салонът бе покрит със скъпи килими, а върху масички от тъмно дърво стояха крехки порцеланови вази.
— Мой.
— Но аз мислех, че вие… — Мислеше, че той живее в Бел Шен или във Франция.
— Какво си си мислила? — попита рязко той.
Защо побесня така?
— Нищо.
— Мадмоазел — каза той иронично, — имате ли други въпроси или можем да се качим горе и да се погрижим за вашата баня?
Сарказмът му я накара да почервенее. Защо не бе останал в спомените й такъв — саркастичен и долен, какъвто бе в действителност? Вместо това тя си спомняше за хубавото му лице и за мига, в който я спаси на улицата в Ла Ронда. Наистина, външно не се бе променил, но през изминалите години тя бе разбрала, че външността на човека не е най-важното. Въпросът бе какъв е по душа.
Като повдигна мръсните си поли и си придаде, доколкото можа, самоуверен вид, Ники се заизкачва по стъпалата.
Една теснолика жена с бяла шапчица и престилка се появи горе в коридора.
— Бонжур, ваша милост — поздрави го тя на френски и Ники изтръпна.
Божичко, сега, след смъртта на Шарл дьо Вилие Александър бе станал херцог. Херцог дьо Бризон! Как не се досети?
— Казах ви да не ме наричате така — отвърна рязко Алекс.
— Пардон, мосю.
— И ви помолих да говорите на английски. И вие, и господарката ви имате нужда да се поупражнявате.
— Да, мосю — отвърна тя покорно.
— Предполагам, че още не се е прибрала.
— Не, мосю. Беше много ядосана. Каза, че няма да прекара нощта с една престъпница, дори ако вие присъствате, за да я развличате.
Алекс едва сдържа усмивката си. Както бе предрекъл Томас, Лизет бе побесняла от гняв. След като й съобщи, че ще доведе една крепостна от затвора за длъжници, тя явно бе хукнала навън. „Ако продължаваш да ме пренебрегваш — заяви тя гневно — ще те напусна завинаги“. Но и двамата знаеха, че няма да го стори.
Лизет имаше буен темперамент, който Алекс търпеше само защото показваше същата пламенност и в леглото, но бе сигурен, че никога няма да се откаже от удобството да бъде негова любовница.
— Стоплих вода, както ми наредихте — каза жената. Той погледна към момичето, което преглъщаше мъчително и нервно облизваше устните си.
— Как се казваше? — попита той.
— Аз ли? Ники Стоктън.
Той я огледа по-внимателно, опита се да разпознае нещо зад пластовете мръсотия по лицето й.
— Да имаш случайно роднини тук… някоя заварена сестра или братовчедка?
— Не.
— Срещнах някога момиче, което приличаше на теб. Същият цвят на косите, същите очи. Но беше по-голяма и бе французойка.
От години не се бе сещал за момичето от Ла Ронда. Учуди се, че въобще я помни.
— Във всеки случай тя не миришеше като теб — добави той безмилостно, защото още се измъчваше от мисълта, че бе поел отговорност за още един човек. Всъщност не можеше да си го позволи.
— Тя ухаете на теменужки. А ти миришеш така, сякаш си живяла в кочина.
Лицето на момичето пребледня като платно. Раменете, които изглеждаха гордо изпънати дори на тръжния подиум, сега провиснаха унило и сломено. Долната й устна трепереше, тя заби поглед в пода.
— Знам — каза девойката и думите й прозвучаха тъй тихо и с такава болка, че нещо го прободе в сърцето.