— Мъжете да се строят — каза капитанът и Ники отново пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Силас — посочи той един мъж от тълпата, който се усмихваше очарователно, — вие ще теглите имената.
Капитан Мерсер извади шест листчета от джоба на ризата си, махна едното, на което бе името на отсъстващата жена, и ги хвърли във фуражката си.
Силас, тъмнокос, жилав и дребен мъж, теглеше бележките една по една и ги подаваше на Раймон Мерсер.
— Мис Харви, мис Гонсалес, мис Сен Клер, мис Фонтен и после мис Хоскинс. Дамите имат няколко минути на разположение, за да разгледат мъжете, след което трябва да обявят кого избират. Свещеникът ще пристигне всеки момент, а преди залез-слънце трябва вече да сме доста далеч оттук.
Ники нервно облиза устни. Мъжете потропваха и гледаха с очакване към жените. Изабел Харви, пълничка жена на около трийсет години, не си губи много времето.
— Ей оня там — каза тя и отиде при един едър мъж, който изглеждаше малко по-стар от нея, имаше издадена напред брадичка и топла усмивка. Като смъкна потната си шапка и се засмя, другите му заръкопляскаха с уважение.
— Матю Спрингър — представи се той. — За мен е чест, мис Харви.
Мъжете отново заръкопляскаха и Изабел се усмихна. Ники реши, че е направила добър избор.
— Мис Гонсалес? — запита капитанът.
— Си, сеньор. Готова съм. — Мария бе красиво, стройно момиче, младо, тъмнокосо, с блестящи черни очи. Мъжете явно я харесаха, макар да си личеше, че е бременна.
— Искам онзи мъж в края, ако той е съгласен. — Тя посочи дребен, мургав мъж, който също като нея бе от мексикански произход.
— Ще бъда добър баща на детето ти — обеща той и бузите на Мария пламнаха.
Мексиканецът я прегърна гордо и я отведе настрани.
Всички погледи се насочиха към Никол, която отвори уста да каже нето, но просто не можа.
— Мис Сен Клер? — попита настойчиво капитанът.
— Аз… аз… онзи джентълмен с карираната риза. — Тя посочи с трепереща ръка към един мъж, няколко години по-голям от нея, който надничаше между други двама. Беше висок и малко слабоват, но имаше лице на добряк и нежни сини очи. Той първо погледна ту единия, ту другия мъж пред него, после сведе очи към карираната си риза.
— Мен ли? — попита той с разширени от учудване очи.
Ники кимна. Избрала беше онзи, който и се стори най-безобиден, като се надяваше, че ще се отнася добре с нея.
— Дявол да го вземе! — Възкликна той. — Не мога да повярвам! — За момент тя си помисли, че ще й откаже. Но мъжът се засмя и излезе напред. — Да знаете, че съм страшен късметлия. — Всички се засмяха, а някои прошепнаха нещо подигравателно.
— Саймън Стилуотър се казвам, от Тенеси. Радвам се да се запозная с вас, мадам. — Саймън свали омачканата си шапка и й подаде слабата си, костелива ръка. Беше топла, но малко влажна. На Ники изведнъж й прилоша.
Докато капитанът викаше другите жени да направят своя избор, тя последва Саймън на една пейка, разположена по-встрани.
— Не се тревожете, аз добре ще се грижа за вас, мадам — заяви сериозно той.
Ники едва го чуваше какво говори.
— Вярвам ви, Саймън.
— След кат сегинка ще се венчайм и такова, значи, нали мога да ви наричам по име, а не мадам?
— Естествено — отвърна тя, но забрави да му каже малкото си име. От другата страна на улицата долетя екът на църковната камбана. Ники стана бавно, привлечена от този звън, който й напомняше за камбаните на Ню Орлиънс.
— Какво ви е, мадам? — запита Саймън, като забеляза страдалческото й изражение и отсъстващия й поглед.
— Няма… няма нищо. Само искам да остана за малко насаме. — Без да изчаква отговора му, Ники прекоси бързо прашната улица и полите й запърпориха, шибани от ледения зимен вятър. Като отвори тежките църковни двери, тя погледна назад и видя Рам да говори със Саймън, който кимаше утвърдително, вероятно в отговор на неговите предупреждения.
Ники кимна печално. Знаеше, че вече е привикнала към тактичната подкрепа на турчина, така както бе привикнала към силата и страстта на Александър, Ужасно ще й липсва.
Усети как буца заседна на гърлото й. Няма да плача, заповяда си тя. Никога вече няма да плача.
Стига толкова. Влезе в църквата, за да почерпи тук сили и кураж да продължи по пътя си. Прекръсти се и коленичи на една твърда пейка. Сбра молитвено длани. Погледът й се спря на меката светлина, струяща от олтарните свещи, и на разпятието. Започна да се моли.
Не помнеше колко време бе стояла така, усети само, че коленете я заболяха и, че Саймън Стилуотър кой знае защо не дойде да я потърси.
Но не неговият тънък, гъгнив глас наруши тишината в полупразната църква. Гласът, който достигна до ушите й и накара сърцето й да замре, звучеше тъй топло и познато.