Докато чакаше Мария да се завърне, тя приседна на тапицираната табуретка пред тоалетката и се загледа през прозореца, от който се виждаше градината. Наслаждаваше се на прекрасните багри, но изведнъж вратата се отвори толкова рязко, че вихър премина из стаята. Вътре нахлу Александър дьо Вилие.
Буреносното му изражение бе красноречиво.
— Мислех, че добре си ме разбрала — заяви той. Гласът му отново прозвуча сурово. — Няма да търпя никакви кражби… — той спря насред дума. За миг му се стори, че е сбъркал стаите. Момичето, втренчено в него, нямаше нищо общо с малката скитница, която бе купил на търга.
— Благодари се на бога, че Фортие не можа да те огледа добре. Сигурно щеше да даде две хилядарки.
— Две хиляди? — изписка тя и скочи. — Дали сте за мен толкова пари?
— Да, но вече съжалявам за това, уверявам те.
За бога, точно така беше. Момичето бе още почти дете, а само като я погледна, усети присвиване в слабините. Косите й имаха цвета на нов меден грош, а очите й бяха аквамаринови. Пълните устнички аленееха примамливо. Господи, никога досега не го бе привличало толкова силно едно девойче.
— За последен път те предупреждавам — заяви той. — Ако не искаш да се озовеш пак на тръжния подиум, трябва веднага да промениш поведението си.
— Моля ви, напразно ме подозирате. — Лошо й стана само при мисълта, че може отново да я пратят за продан. — Аз… само разглеждах всички тези хубави вещи. — И изведнъж осъзна, че това бяха женски принадлежности. Дантели и тежък парфюм. Алекс бе женен! — Аз… аз просто не можах да се въздържа.
Алекс я погледна в очите и разбра, че лъже. Искаше й се да умре.
— Тези хубави неща не са твои. Добре е да го запомниш.
— Мосю дьо Вилие — каза тя и повтори името му така, както го бе произнесла прислужницата, като внимаваше да говори с лек английски акцент. — Благодаря ви за всичко, което направихте за мен. — До този момент. Не бе забравила заплашителните му думи: той очакваше тя да го забавлява. — Няма да ви окрада. Давам ви честната си дума.
— И колко струва честната дума на една крадла? — Отговорът се четеше в погледа му: ни пукнато пени.
— Не съм крадла. Знам, че не ми вярвате, но това е самата истина. Никога не съм вземала нищо чуждо. А що се отнася до честната ми дума, аз държа на нея повече, отколкото на всичко друго. Само тя ми остана.
Алекс се загледа по-внимателно в нея и забеляза както прямия й поглед, така и вирнатата брадичка. Този път казваше истината. Сигурен бе в това. В Бел Шен живееха стотици хора. Стотици хора, за които той носеше отговорност. Бързо се бе научил да преценява мъжете и жените и рядко грешеше.
— Добре, Ники. Вярвам ти.
— Наистина ли? — тя го погледна тъй изненадано, че той едва сдържа усмивката си.
— Нали ти казах. — Протегна ръка към нея, но момичето продължаваше да го гледа като недоверчиво зверче. Той не отдръпна ръката си и изчака тя да се убеди в почтените му намерения, преди предпазливо да я поеме. Мъничките й, топли пръстчета изчезнаха в лапата му, но още повече го трогна нейната усмивка. Виждаше я едва за втори път, но вече не съжаляваше, че е платил за нея.
— Предполагам, че напоследък не са те прехранвали.
При мисълта за ядене тя неволно облиза устни.
— Не са.
— Защо не отидеш долу да попиташ готвачката няма ли да се намери нещо за теб? Казах й, че ще се отбиеш при нея.
— Благодаря — каза тя, но не помръдна от мястото си.
— Хайде, върви — настоя господарят й.
Тя му се усмихна отново и изчезна. В стаята цареше полумрак. Едва сега Алекс забеляза, че навън се бе стъмнило.
Когато за последен път гостува в Бел Шен, Ники беше още дете. Твърде малка, за да запомни огромния бял господарски дом, който се извисяваше на два етажа и половина плюс тавана. Десетки колони обграждаха всеки етаж, така че образуваха широка галерия, зад която стаите оставаха прохладни и през лятото. Широкият вълнообразен покрив, обсипан с множество малки капандури, се спускаше от двете страни на къщата под високите комини.
Но още щом каретата затрополи по обградената с дъбове входна алея, Ники си спомни за чудно хубавите полици на камините от благороден черен белгийски мрамор и за прекрасните полилеи от розов кристал, които осветяваха фоайето. Колкото и луксозно да бе имението Медоууд, в сравнение с Бел Шен то изглеждаше направо сиромашко.
Изскърцването на колелетата по обсипаната с мидени черупки площадка подсказа, че са стигнали пред входа. Алекс й помогна да слезе и двамата влязоха в къщата.
— Докарах ви помощничка — каза той на икономката. — Ники, това е мисис Леандър. Тя ще ти покаже всичко.