— Вече се питах кога ли ще решиш да се прибереш у дома. — За разлика от обикновено, Алекс говореше на френски. Гласът му съвсем не звучеше нежно. — Предполагам, че си свършил парите.
— Ще трябва пак да те моля за милостиня, братко. — Устните на Франсоа се изкривиха в цинична усмивка. — Какво ти е, ти май въобще не се радваш, че ме виждаш?
— Някога се радвах. Преди ти да решиш, че основната ти цел в живота е да работиш колкото може по-малко и да пилееш колкото може повече.
Лицето на Франсоа пламна.
— Лесно ти е да приказваш. Получи титлата, получи и имота. А на мен ми остана само името и онова, което благоволяваш да ми подхвърлиш.
Никол пълнеше чашите с вода, но все пак забеляза как едно мускулче заигра по лицето на Алекс.
— Цялата Бел Шен беше твоя, Франсоа. Ако беше я ръководил както трябва, аз щях да остана във Франция. Но ти занемари всичко.
— За бога, тогава имаше криза. За мой късмет все пак успях да опазя Бел Шен.
— Късмет ли? — повтори Алекс. — Признавам, времената бяха тежки, но за да се управлява успешно плантация като Бел Шен е нужно нещо много по-важно от късмет — упорит труд! А ти, братко, изобщо не си способен на такова нещо.
Франсоа отдръпна стола си назад и стана, като хвърли салфетката на масата.
— Не ти позволявам да ми говориш така. Връщам се в града.
Той се отправи гордо към вратата, но поспря, щом чу гласа на Алекс, в който неочаквано прозвуча нотка на съжаление.
— Франсоа, защо непрекъснато се караме? Преди не беше така.
Брат му не отговори.
— Станалото — станало — продължи Алекс. — Сега най-важното е Бел Шен. Имам нужда от помощта ти.
— Аз не ставам за бизнесмен, както сам заяви преди малко. Все ще намериш някакъв изход. Винаги си го намирал. Междувременно си наех апартамент в хотел Сен Луи. Всъщност наминах да ти съобщя това. Ако ти потрябвам, можеш да ме намериш там.
И той напусна стаята с гордо вирната глава, без дори да погледне назад. След няколко секунди се тръшна и входната врата.
Алекс побутна настрана вечерята, до която почти не се бе докоснал и се облегна назад. Никол чакаше нарежданията му, застанала до вратата.
— Ах, малка моя — каза той на френски, предполагайки, че тя няма да го разбере. — Защо животът е толкова сложен?
— Хапнете нещо, мосю — отвърна тя на английски и побутна чинията към него. От бланшираните патладжани все още се издигаше ароматна пара, а до тях имаше крехко кокоше месо, задушено във вино.
Той се усмихна на грижовността й.
— Защо не поседнеш до мен — предложи й той за нейна, а вероятно и за своя изненада.
— Имам още… толкова работа…
— И аз, мила моя, и аз.
Тя приседна и скоро разбра защо другите се тревожат толкова за него. Александър дьо Вилие бе като остров — носеше на плещите си голяма отговорност и нямаше с кого да я подели.
— Сигурно е много тежко — поде Ники — да отговаряш за толкова хора и да не можеш да разчиташ на ничия подкрепа.
За миг той я погледна някак особено. Изглежда се питаше, да не би да е разбрала какво си говореха с брат му, но после изглежда пропъди тази мисъл.
— Едно време, като бяхме тримата заедно — баща ми, Франсоа и аз, всичко бе много по-лесно.
— Ами майка ви? — запита Ники.
Той вдигна мощните си рамене.
— Рядко я виждах. Баща ми ни отгледа. Тримата бяхме много сплотени. — Той се поотпусна, отхапа от филийката препечен хляб и се зае с кокошката. — Гладна ли си? Ако искаш, ще наредя да донесат чиния и за теб.
Ники се усмихна и се запита колко ли мъже, богати като Александър дьо Вилие, биха споделили вечерята си с едно слугинче.
— Хапнах вече — каза тя. — Но вие започнахте да ми разказвате за майка си.
— Родителите ми не бяха особено близки помежду си. Баща ми искал да има наследници: за него децата бяха всичко. Майка ни рядко идваше да ни види — брак по сметка, нали разбираш? Всички бяха доволни и се ползваха с пълна свобода.
— Предполагам, че така постъпват аристократите.
Всъщност цялата история й се стори чудовищна.
— Значи разбираш от тия работи.
— Аз не съм глупачка, мосю.
— Забелязах — отвърна той развеселен. — Но аз не държа особено на титлите. Предпочитам да се смятам за американец. В Америка няма аристократи.
Ники се зарадва, че той мисли така. Стори й се по-човечен, не тъй недостижим.
— Е, поне вие може да се ожените по любов.
Алекс се усмихна подигравателно.
— По любов? Не вярвам в любовта. Човек си взема жена, защото това му носи изгода — и, за да създаде потомство, разбира се.
— Ами чувствата? Едва ли бихте си взели жена, на която изобщо не държите.