— Е, малка моя, ти май обичаш конете почти колкото хората?
Щом чу гласа на Алекс, Ники се обърна и впи поглед в него. Застанал бе точно зад нея, тъй че телата им почти се допираха. Носеше бежови панталони за езда и бяла ленена риза с дълги ръкави, разкопчана на гърдите. Обикновено ходеше така да работи на плантацията. Липсваше само широкополата му, бяла плантаторска шапка.
— Много обичам конете — рече тя и преглътна, защото изведнъж гърлото й пресъхна. Сърцето й се разтупка и стомахът й се сви.
— Умееш ли да яздиш? — Един мускул подскочи на бедрото му, когато окачи висок черен ботуш на портичката. От разгърдената му риза се подадоха тъмнокафяви, къдрави косми и тя загуби ума и дума. Той изтълкува мълчанието и като отрицателен отговор и я попита:
— А искаш ли да се научиш?
Един вътрешен глас й нашепна: кажи не, но тя рядко се вслушваше в него, а сега бе направо сляпа и глуха.
— На драго сърце.
— Тогава аз ще те науча.
Усети как я хвана за кръста с едрите си, топли длани и я свали от вратичката.
— Патрик! — викна той и длъгнестото конярче излезе от стаичката си, разположена в дъното на конюшнята. — Оседлай Орейндж Блосъм.
— Сега ли?
— Ще ти бъда много признателен, ако успееш да се справиш с тази работа до утре — отвърна сухо Алекс.
Високото момче погледна Ники също тъй жадно, както и при първата им среща и се запъти да изпълни нарежданията на господаря си.
— Дамите използват дамско седло — обясни Алекс. — Ела да ти покажа.
Гласът му бе дълбок и изкусителен, късното слънце хвърляше златисти отблясъци върху кестенявата му коса. Той се усмихна над нея и разкри хубавите си бели зъби и очарователните трапчинки. Тя бе принудена да извърне очи, за да запази самообладание.
Алекс като че ли нищо не забеляза. Метна с лекота тежкото дамско седло върху чувал със слама и й помогна да се намести на тапицираната му седалка.
— Преметни крак около рога му.
Тя се подчини и постепенно играта започна да й харесва.
— Така ли?
— Не съвсем. Поизправи се малко.
Той я хвана за кокалчето, намести го грижливо, като я държеше за ханша с другата си ръка. Ники усети как пламна цялата.
— Така е по-добре — рече той тихо, но за разлика от преди гласът му прозвуча напрегнато.
— Орейндж Блосъм е готова — извика Патрик и Алекс като че ли изпита облекчение. Отидоха до момчето, което държеше юздите на една сивкава кобила.
— На двайсет години е — каза Алекс на Ники. — И муха не може да стъпче.
Не изчака да му отговори, грабна я за кръста и я намести върху кобилата. С добре премерени движения прехвърли единия й крак през рога на седлото, а другия напъха в стремето. Може конят да е толкова стар, че едва да се държи на краката си, но все пак бе приятно да поязди отново.
— Трябва да я насочваш с юздите — поучи я Алекс и й посочи как. — Стой изправена на седлото.
Ники се подчини, макар че едва се удържаше да не я пришпори през отворената порта и да изчезне като вихър из полето от захарна тръстика. Когато се стъмни, Алекс й показа как се язди в тръс и галоп.
— Ти си просто родена ездачка — каза той и тя се почувства малко виновна, че го е заблудила. — Ако искаш можем вечер да се упражняваме, докато се научиш достатъчно, за да излизаш навън от дворчето.
Ники грейна.
— Би било прекрасно.
Той я погледна някак особено.
— На колко години си всъщност?
Божичко, с какво бе събудила подозрението му? Трудно и бе да се прави на дете, след като бе положила всички усилия, за да изличи от паметта си своето детство.
— На колко съм години? — повтори тя въпроса му, за да спечели време.
— На колко точно?
Не можеше да се представи за дванайсетгодишна.
— На тринайсет — отвърна тя и се зарадва, че наоколо е толкова тъмно. — През октомври ще навърша четиринайсет. — На двайсет и четвърти октомври имаше рожден ден — поне за това не го излъга.
— Изглеждаш по-голяма.
— Наложи ми се рано да съзрея.
Той кимна, явно отговорът й го задоволи. Патрик дойде да отведе Орейндж Блосъм, която изцвили леко като я откарваха. Алекс нямаше никакво намерение да си върви. Застана до Ники, която се бе облегнала на оградата.
— Как стигна дотам? Защо си станала крепостна? Очевидно си добре възпитана. Как, за бога, попадна в затвора?
Ники се опря на парапета и вдигна поглед към високите дъбове, които се издигаха в далечината като сиви сенки. Угасна и последната светлинка, само луната и звездите огряваха дворчето пред конюшнята. Вече бе започнала да се пита дали той ще се заинтересува някога от миналото й. Не й се вярваше да го стори, но го очакваше едновременно с радост и страх.