— По време на кризата загубихме всичко. Баща ми почина внезапно и двете с мама останахме сами. Същата година умря и майка ми. Лекарите казаха, че получила удар, но аз мисля, че сърцето й се пръсна от мъка.
— Сигурно си имала към кого да се обърнеш за помощ!
„Към вашия баща“ — обвини го мислено тя. — „Към вашето семейство. Обърнахме се към вас, но вие не пожелахте да ни помогнете“.
— Повечето ни приятели бяха закъсали по-зле и от нас. Най-сетне реших, че ще е най-добре да се продам и да понауча това-онова, за да мога по-късно да се издържам сама. — Алекс я слушаше внимателно и тя придоби кураж да продължи. — Рамсесови купиха договора ми, за да ми помогнат — познаваха семейството ни от години. За нещастие малко по-късно самите те изпаднаха в затруднения. Продадоха ме на един мъж в Ню Орлиънс, който на пръв поглед изглеждаше напълно почтен… — Ники потръпна, щом си спомни за него. Винаги щом се сетеше за Лорен, я обземаше дълбок страх.
— Биеше ме винаги, щом се върнеше пиян, цялата бях покрита със синини. Веднъж ми счупи ръката… — Ники се загледа в далечината и се опита да не се поддава на ужасните спомени. — Зарадвах се, когато ме продаде. Все едно ми бе кой ще ме купи, исках само да се махна.
— Гу’син Алекс? — обади се изневиделица Лемюел, слугата на Алекс. — Гу’син Томас пристигна.
Алекс погледна надолу към Ники, разгневен от мъчителните спомени, които помрачиха лицето й. Мисълта за жестокостите, на които е била подложена, го задуши. Добре че не знаеше името на нейния мъчител.
Неволно бе свил длани в юмруци. Погледът му се премести от Ники на Лемюел, който търпеливо чакаше встрани.
Погали я по бузата, искаше му се да я утеши, но не намираше думи.
— Трябва да вървя — каза той.
Почти бе забравил за срещата си с Томас Деминг. Трябваше да прегледат новите транспортни договори и Томас предложи да дойде при него в плантацията. Но Алекс знаеше, че Томас просто обича излетите на село. Често гостуваше за цял ден в Бел Шен. Алекс също се радваше на компанията му, защото в негово присъствие можеше наистина да си отдъхне.
Ники му протегна ръка:
— Много благодаря за урока. Беше твърде любезно от ваша страна. Вече почти бях забравила какво значи да се отнасят човешки с теб.
Лицето на Алекс помръкна. Погледна я така, сякаш искаше да каже нещо, но си замълча.
— Не оставай до късно навън — рече той най-сетне, после й обърна гръб и си тръгна.
На път за дома Ники отново мина през конюшнята. Вътре бяха запалили фенери, миришеше на коне и прясно сено. Конярчето я спря на изхода.
— Да знаеш, малката, много храбро се държа, кат се има предвид, че не си се качвала на кон. — Той пъхна палци в гайките на синия си памучен панталон и й се усмихна отвисоко. Държеше се приятелски, беше висок, със светла кожа, кестеняви коси и кафяви очи, които не се виждаха ясно на светлината на лампата.
— Благодаря. — В плантацията работеха десетки ирландци. Прокудени от дълъг, изтощителен глад, хиляди от тях бяха имигрирали в Лузиана.
— Казвам се Патрик О’Фланъри. А ти?
— Ники Стоктън.
— Радвам се, че се запознахме, Ники — засмя се той весело и искрено. — Дамското седло си го бива, но ако искаш да се научиш да яздиш истински, трябва да възсядаш коня по мъжки. Аз мога да те науча.
— Мосю дьо Вилие ще ме научи да яздя — каза тя, макар че все още не можеше да повярва в това. Но нали й обеща, а Алекс винаги спазваше обещанията си.
— Разбирам, язди с него колкото щеш, но ако дойдеш с мен, ще разбереш как можеш наистина да изпиташ удоволствие от това.
Очите на Ники блеснаха. Патрик О’Фланъри приличаше на ласкател, но можеше и да греши.
— Какво имаш предвид?
— Ами ти продължи да се упражняваш, а някоя нощ ще изчакаме хубаво да се стъмни, ще си изберем двата най-хубави коня и ще препуснем на воля.
— Предлагаш да ги откраднем?
— Ами, просто ще ги изведем малко на разходка.
Звучеше прекрасно.
— О, как ми се иска да пояздя Наполеон — каза тя. Много й се щеше да почувства под себе си големия расов жребец.
— Него не може. Херцогът ще се разбеснее като триста дяволи, ако разбере, че сме взели Наполеон. Но всички останали…
В Бел Шен се намираха едни от най-ценните коне на света. Да ги поязди ще е наслада, каквато не бе изпитвала от години.
— И какво ще стане, ако ни хванат? По-рано Никол рядко се замисляше над последствията от своите действия. Но вече знаеше какво значи да те бият с пръчка.
— Е, сигурно ще ни накарат да работим допълнително. Досега не са ме били, така че няма от какво да се страхуваш.
Ники се засмя. Не се плашеше от допълнителна работа. Заслужаваше си да поеме този риск, ако може да поязди и вятърът отново да облъхне лицето й.