Нямаше защо да я заблуждава. Като бъдеща негова съпруга тя държеше да знае истината и сама бе напълно откровена с него. Това бе част от споразумението им.
Влезе един слуга и донесе на сребърна табла две кристални чаши с бренди и една винена — с шери. Всеки взе чашата си и те насядаха пред мраморната камина, в която поради топлото време светеше не огънят, а ваза с лилави глицинии.
— Наистина е несправедливо — каза Томас. — Франсоа така опропасти плантацията, че сега ти се налага да работиш по четиринайсет часа на ден, за да закърпиш положението.
Алекс въздъхна и се облегна назад.
— Всъщност вината не е негова. Татко го знаеше какъв е. Никога не се е интересувал от бизнес. Баща ни изискваше прекалено много от него.
— Доколкото разбирам — заяви Клариса с присъщата й прямота, — баща ти е искал да ръководиш делата му във Франция и затова не му е оставало нищо друго, освен да повери плантацията на Франсоа.
— Да — съгласи се Алекс. — Напълно си права.
— Франсоа е егоистичен и разхайтен хлапак — отсъди тя. — По-добре да ти се махне от главата.
Алекс преглътна възраженията си. Макар да казваше истината, не беше редно да говори така. Но деликатността й бе чужда.
— В момента просто има проблеми. Ще се оправи.
— Добре ще е да побърза — каза тя. — Когато се венчаем, ще слеем Бел Шен и Елмтри. Няма да допусна той да пилее парите на Елмтри.
Алекс стисна устни. Бракът с Клариса нямаше да е лек. Но предимствата, които той щеше да донесе на Бел Шен и на неговия род, далеч надхвърляха евентуалните неудобства.
— За Франсоа отговарям аз, Клариса, не ти.
Като негова съпруга тя щеше да участва в решаването на семейните въпроси и това бе напълно справедливо, но той все пак си запазваше правото да има последната дума. Обяснил й бе това още преди да решат да се венчаят. Отсега си знаеше, че ще му се налага често да й го припомня.
Клариса като че ли внимателно обмисляше следващите си думи.
— Напълно си прав, скъпи. И понеже заговорихме за отговорностите, искам да ти кажа, че всъщност дойдох, за да си изясним този въпрос. Радвам се, че сте тук, Томас. Искам да изложите всичко най-детайлно, тъй че да бъде както си му е редът.
Алекс повдигна вежди, но нищо не каза. Клариса бе интелигентна жена. Каквото и да си бе наумила, сигурно бе в техен общ интерес.
Пета глава
Докато очакваше нетърпеливо Патрик да се върне, за да направят обещаната разходка с конете, Ники се срещаше четири пъти седмично с Алекс при конюшнята. Макар че той не отваряше дума за това, тя знаеше, че през другите три вечери отива с парахода до Ню Орлиънс. И много добре разбираше защо.
Лизет. Мисълта за нея я измъчваше, макар непрекъснато да си повтаряше, че това не я засяга.
За пръв път от години тя имаше истински дом, предоставен й от Александър дьо Вилие. Какво повече можеше да иска? Но щом се прибереше вечер след ездата в стаичката си, тя ясно съзнаваше за какво жадува. Искаше той да забележи жената в нея. Искаше зародилото се приятелство между тях да се превърне в нещо по-значително.
Но това щеше да си остане само мечта, защото мъж като него никога не би се влюбил в някакво си слугинче, независимо от колко благороден род произхожда.
Ники затвори вратата, сне бонето си, разплете плитките и разреса косите си. После свали черно-бялата униформа, която й бяха дали при пристигането. Махна фустите, блузата и най-сетне — неудобната превръзка, с която пристягаше гърдите си. Добре че живееше сама. Така можеше да опази тайната си.
Но докога? Постепенно бе започнала да изпитва доверие към Александър дьо Вилие, да се надява, че той може да й помогне и дори да я освободи от договорните задължения. И тогава? Какво ще прави тогава?
Израснала бе в плантация, възпитали я бяха така, че да стане добра съпруга на плантатор. Жената бе длъжна да участвува в решаването на семейните дела, да създаде дом за мъжа и децата си и да наглежда прислугата, всички ония хора, без които не можеше да функционира едно толкова голямо домакинство.
Това бе тежка, но достойна задача. И тя бе подготвена за нея. Майка й бе сърцето на Медоууд и я бе научила на всичко, което знаеше.
Но новите мита съсипаха пазара на захарта, а с него — и Медоууд. Тя бе вече на осемнайсет и се намираше в още по-незавидно положение, отколкото преди три години, когато пое тежкото бреме. Тогава поне имаше цел.
Семейство Рамсес й бе обещало да я научи как се, водят сметките — едно занятие, за което тя проявяваше известен афинитет и талант. Малко жени упражняваха тази професия и тя се надяваше, че с дребната сума, която ще спести до изтичането на договора, ще успее да си намери работа, ако усвои добре занаята.