— Търсили сте ме?
— Липсваше ми — подкачи я той. В бежовите си панталони за езда и в бялата ленена риза изглеждаше красив както винаги. Широката периферия на плантаторската шапка предпазваше тъмнокафявите му очи от слънцето.
Бузите на Ники поруменяха и пулсът й се учести още щом го видя да идва към нея. Искаше й се да му каже, че и той много й е липсвал, но предпочете да си замълчи.
— След около половин час ще трябва да тръгна за захарната мелница. Помислих си, че ще поискаш да ме придружиш. Така ще можеш пак да пояздиш, а и сигурно ще ти е интересно да погледаш какво правят там.
Звучеше прекрасно. Не можеше да му каже, че бе прекарвала часове в мелницата на родителите си в Медоууд. Най-хубавата нощ в годината бе онази, в която честваха празника на жетвата — захарния бал, на който всички работници пиеха заедно със семействата си ром или силабуб — бяло вино със сметана и до сутринта танцуваха между варелите със съхнеща тръстика.
Много искаше да приеме, но вместо това поклати глава:
— Днес е понеделник. Ще трябва да измия пода и да сменя спалното бельо…
— Казах им, че ще трябва да ми помогнеш за няколко часа.
Ники се засмя.
— Е, тогава ще дойда на драго сърце.
Алекс я огледа от главата до петите със страстен поглед, от който дъхът й спря. Готова бе да слугува две години свръх срока, стига в този миг да бе облечена с нещо по-красиво от монашеската черна униформа.
— Защо не отидеш да се преоблечеш?
„Да, но с какво?“ — помисли си възмутено девойката.
— Опасявам се, че ще трябва да се задоволя с тези дрехи — вирна брадичка тя. — Ако ви дразнят, предпочитам да остана тук.
Алекс се усмихна снизходително.
— Помолих мисис Леандър да ти ушие някои неща. Тази сутрин тя ми съобщи, че били готови. Ще ги намериш горе в стаята си.
Изражението й сигурно е било неописуемо.
— Подарявате ми нови дрехи?
— Иди горе и виж.
Ники едва не се просълзи. Алекс се бе сетил за нея, беше се погрижил. Хвърли му една усмивка, като се надяваше, че тя ще му каже повече, отколкото думите на благодарност.
— Много ви благодаря. Страшно сте любезен.
— Ти по-добре побързай.
Ники кимна и хукна към къщата. Радваше се, че е възложил задачата на единствения човек, посветен в тайната й. Детските дрешки ще й харесат, даже и да изглежда невръстна в тях, а мисис Леандър сигурно се е сетила да направи корсажа достатъчно голям, за да не се подават гърдите й от него.
Когато влезе в стаята, видя, че дрехите са още по-нескопосани, отколкото предполагаше. Очакваше я жълта муселинова рокля и друга от бледорозова коприна, заедно с подходящи бонета към тях. Щяха да са много хубави, ако не бяха обсипани с рюшчета и дантели и нямаха дантелените фусти под тях. До тоалетите бяха оставени бели гащички с дълги крачоли, чиито рюшчета ще се поддават под подгъва.
Никол направи гримаса, като си представи как ще изглежда в тях. О, как копнееше да се облича отново като жена, да се почувства пак като госпожица. Бандажът й се стори по-тесен и неудобен от всякога. После забеляза в другия край на леглото семплата тъмносиня рокля за езда. Корсажът бе достатъчно голям и отпред бе украсена само с миниатюрни плохи. Роклята бе къса, но без фуста с рюшчета. До нея имаше й подходяща морскосиня барета с тясна периферия.
Ники сложи роклята на гърдите си и се завъртя пред малкото огледало в дървена рамка, поставено на обикновения дъбов шкаф. За пръв път от много години имаше нови дрехи. И всичко това дължеше на Алекс.
Бързо нахлузи роклята за езда, сложи си кокетната барета и се впусна надолу по стълбите. Алекс вече я чакаше до оседланите коне. За нея бе определил едър, кестеняв жребец.
— Предположих, че Максимилиан ще ти хареса повече от Орейндж Блосъм.
— Хубав е — каза тя и погали коня по стройната шия.
Алекс се изкашля. Прекалено млада е за онова, което си мислиш, напомни си той, след като забеляза, че конят не бе единственото красиво създание пред очите му. Почти съжали, че й поръча новите дрехи. Роклята за езда подчертаваше нежното личице на Ники, бакърения блясък на косите й. Изглеждаше млада; но не и малка. Не биваше да й предлага да го придружи, разбра той изведнъж и реши да не повтаря грешката си.
Но тя се усмихна толкова щастливо, че сърце не му даде да я разочарова.
— Много благодаря за дрехите — каза девойката, преди да се качи на високото каменно стъпало и да се намести на дамското седло така, сякаш го бе правила поне хиляда пъти. — За първи път от много години получавам нови рокли.
— За мен бе удоволствие — каза Алекс и се метна на гърба на Наполеон. — Поеха по шосето, което се виеше покрай блатото зад къщата.