— Бел Шен означава „красив дъб“ — поясни Алекс. — Баща ми нарекъл така плантацията заради огромното дърво при входа.
— Прекрасно име. Струва ми се, че й подхожда.
Алекс се почувства поласкан.
— Повечето плантации са разположени край някоя река или езеро — обясни й той, докато яздеха. — От тук закарваме тръстиката с кораб до доковете на Ню Орлиънс. Цената се договаря с един мъж, наричан комисионер. Той измъква най-изгодното заплащане и събира всичките пари.
— Нещо като счетоводител.
Алекс се засмя.
— Да, но носи много по-голяма отговорност.
Ники кимна.
— Блатото е също тъй необходимо за захарта както реката — продължи Алекс. — От него вземаме дървета за огъня, на който слагаме варелите с тръстика. А и отвеждаме натам излишната вода от полетата.
Ники му се усмихна окуражително. Неприятно й бе, да се преструва, че всичко това е ново за нея, но Алекс явно толкова се радваше на проявения интерес, че не й се искаше да го разочарова.
— Как се засажда захарната тръстика?
— Това се прави напролет. Работниците прокарват бразди, раздалечени на метър и половина една от друга. На пет сантиметра дълбочина се набучва разсадът. Новата тръстика израства от старата.
— А кога се прибира?
— Чак наесен. Между октомври и декември, зависи от захарността. Но ако изчакаме прекалено дълго, студът може да я унищожи напълно.
Обичаше тембъра на гласа му — бе дълбок и звучен и в него се долавяше лек френски акцент. Един мъжествен глас, който я стопляше цялата.
Яздеха по прашния път между тръстиката, висока цял метър. Докъдето стигаше погледът й, стъблата се вълнуваха като смарагдовозелено море. Като завеса от зеленина, затваряща гледката пред онези, които не са част от нея. На плантацията негрите работеха редом с ирландски емигранти, които изкарваха с изнурителния си труд по един долар на ден.
— Пътят води до полята и се спуска чак до брега — каза й Алекс. — Мелницата е до водата, така лесно може да се товарят буретата със захар на параходите. — Преминаха в лек галоп и скоро стигнаха до захарната мелница.
Тя представляваше голяма сграда, подобна на плевня и бе по-внушителна от мелницата в Медоууд. От едната й страна бяха струпани няколко тежки машини, каквито виждаше за пръв път. На тях работеха шестима мъже, докато останалите режеха и чукаха вътре.
— Извършваме известна реконструкция — поясни Алекс. — Модернизираме мелницата.
Той стъпи на земята и й помогна да слезе. Едрите му длани обхващаха напълно талията й. Ники се опита да не мисли колко големи и топли са те.
— Когато дойде време да се сече, тръстиката е достигнала вече два метра височина. Наистина е много впечатляващо да гледаш как работниците размахват големите си мачете — с един удар се смъкват листата, с друг се отсича върхът и с трети — стеблото. Сетне тръстиката се събира на двуколки и се откарва в захарната мелница, където се изсипва в пресите. Досега мулета въртяха тежките мелничарски камъни, с които се изстисква сокът. Сега инсталираме парна машина, която ще върши същото. Тя е далеч по-ефективна.
— И какво става, след като се изстиска сокът?
— Насипва се в редица от варели, после водата се изкипява и се отстраняват примесите. И тук смятаме да подобрим работата.
Ники се засмя.
— Направо съм поразена, мосю. Откъде сте почерпили тези модерни идеи?
Алекс също се засмя.
— Защо не ми викаш Алекс? Поне когато сме насаме?
— Добре, щом искате. Алекс. — Стори й се, че му стана приятно.
— Изкарах една година в парижката Политехника. Там се запознах с Норбер Рильо. Сега той е в Бел Шен и ръководи подобренията.
— И какво друго правите? — междувременно на Никол наистина й бе станало интересно. Баща й бе разказал за някакви експерименти, при които се използвали дървени въглища за избелване на захарта, а това щяло да доведе до повишаване на цените. Споменавал бе също, че все по-често се използват химикали — киселини или основи — с които можело точно да се определи кога е достигнато необходимото ниво на захарност.
— Господин Рильо изобрети така наречената „вакуумна система“. Все още е на стадия на експеримента, но той е убеден — и аз му вярвам — че чрез нея занаятът ни ще стане по-ефективен и по-доходен.
— Изглежда доста рисковано да се въвежда нещо, което още не е изпробвано — каза Ники.
Алекс се усмихна.
— Много си умна, малката ми. Разбира се, че има риск. Но аз съм убеден, че системата ще заработи.
Господи, това бе единствената му надежда. Ако новите машини не повишат производството и качеството на захарта и не му донесат допълнителни доходи, той ще изгуби Бел Шен, както и имотите във Франция. Дори и на Франсоа не бе доверил колко са близо до фалита.