Ники още не бе жена — но всъщност си бе. Щеше да откачи! Алекс усети как кръвта му се събра в слабините — и още повече побесня.
Разгневен повече на себе си, отколкото на нея, той пусна фустите й и я изправи на пода. Лицето й пламтеше от смущение, но решимостта й ни най-малко не бе намаляла.
— Ще се извиниш на всяка цена — рече заповеднически той и я дръпна към вратата. — Госпожо Леандър — викна Алекс. — Погрижете се да не напуска стаята си, докато не обещае да се извини на мадмоазел Едикот.
По лицето й се четеше, че смята да остане там до пролетта.
— Ще я държите на хляб и вода — добави той, надявайки се гладът да я вразуми.
А на Ники каза:
— Тук аз съм господарят, а не ти. Знам, че тя си го заслужи, но това не решава въпроса. Рано или късно ще трябва да й се подчиниш. — След това той се втурна към трапезарията, но Клариса вече си беше тръгнала.
— Заяви, че нямало да стъпи тук, докато не научиш слугите си да се държат както подобава — каза му Томас.
— По дяволите — измърмори Алекс.
Франсоа се изхили.
— Бих дал хиляда франка, за да видя как ще стане това. Добре че ме покани тази вечер.
— Не прекалявай — предупреди го брат му.
— Тъй като вечерята позагуби част от очарованието си — вметна дипломатично Томас, — предлагам да направим малка разходка из Френския квартал. Ако побързаме, ще хванем лодката в девет.
Алекс се хвана за предложението като удавник за сламка. Реши да прекара следващите дни с Лизет. Не искаше да гледа как Ники страда и предпочиташе да й спести по-нататъшните унижения. Като се върне след няколко дни, тя вече ще се е извинила, случаят ще е забравен и всичко ще си тръгне постарому.
След като даде някои нареждания на мисис Леандър, включително и да откарат Ники в Елмтри веднага щом се вразуми, мъжете поеха към града.
— Изглеждаш ми разсеян, шери. — Лизет прокара пръст по гърба му.
Лежаха голи и успокоени на голямото легло с балдахин, принадлежало някога на баща му. С изключение на това легло цялата стая в градската му къща, която Лизет бе мебелирала с негово съгласие по свой вкус, изглеждаше претрупана и крещяща. Всичко бе потънало в къдрички. Понякога му се струваше, че ще се задуши.
— Време е да си тръгвам — заяви той. — Имам много работа. — Всъщност бе установил, че не може да изтрае цели три дена с Лизет. Любили се бяха отново и отново и всеки път той изпитваше все по-малко удоволствие. Тази сутрин дори започна да се пита защо всъщност го прави. Може би беше време да си намери нова любовница.
Алекс пропъди тази мисъл. Щеше да му струва прекалено много време и средства да прогони сегашната си метреса и да си търси нова. Освен това никоя не го привличаше — освен онова полудете — полужена, до което не биваше да се докосва.
Поне бе решил твърдо какво ще прави с Ники. След няколко седмици баба му ще пристигне от Франция, за да му погостува за кратко и да присъства на годежния бал. Заедно ще изберат подходящ пансион за девойката. А като се върне след няколко години, ще я направи своя любовница, ако още държи на нея.
— Искаше ми се да поостанеш още — рече Лизет и изкусително изду устни.
Той се усъмни в искреността й. Този път я бе обладавал многократно и буйно. Не я щадеше както обикновено. Изглеждаше доста изтощена и сигурно леко я бе изранил.
— Предполагам, че ще ме изпратиш без особено съжаление — каза той и си позволи да се усмихне.
— Не се смей така подигравателно. Не ти отива.
Алекс побърза да се облече и Лизет го изпрати до долу. Целуна го страстно, сякаш се опитваше да го задържи, но Алекс нямаше никакво желание да остане.
Тръгна по все още безлюдната павирана улица. Първите слънчеви лъчи вече предвещаваха надигащата се жега. Стигна до доковете много преди отпътуването на първия параход. Не след дълго пристигна в Бел Шен.
Въпреки ранния час навсякъде цареше оживление, работниците се залавяха за работа. Смяташе първо да поговори с мисис Леандър и след това да прекара целия ден на полето, а вечерта да се оправи с документите, натрупали се на бюрото му. Облечен в панталони за езда и бяла ленена риза — облекло, което винаги бе на разположение и в градската му къща, Алекс дръпна резбованата махагонова врата и влезе във фоайето на големия бял господарски дом.
Портиерът, едър негър на име Фредерик, който бе вечно усмихнат, пое бялата му шапка с бегло кимване. Окачи я на позлатената закачалка до вратата и мълчаливо се оттегли.
Даниел се плъзна покрай него, без да го погледне или да му се усмихне.
Лемюел, старият му прислужник, го приветства, застанал на първото стъпало, но изглеждаше странно загледан в добре лъснатите си черни обувки. Щом Алекс го отпрати, той се изнесе, без дума да обели.