Рашел дьо Вилие я притискаше смаяна и й нашепваше топли, утешителни френски слова.
— Гран-мер е тук — успокои я тя. — Всичко ще се оправи.
— О, гран-мер — изхлипа Ники.
— Добре, добре, малката. Повярвайте ми, ще се погрижа за вас.
Ники само кимна. За първи път от три години насам не се чувстваше сама.
Тъй като фоайето едва ли бе най-подходящото място за доверителни разговори, а и Ники бе престанала да плаче, двете се качиха по стълбата до стаята, в която се настаняваше възрастната дама по време на гостуванията си.
Рашел я отведе до копринената софа пред камината от розов мрамор.
— А сега ми обяснете незабавно защо сте облечена като слугиня и защо метете къщата на внука ми.
Всичко избликна от нея с порой от думи и сълзи. Цялата ужасяваща история на нейния живот. Когато свърши, Никол се облегна на канапето, изтощена докрай.
— Нищо не знаех нито за вашите мъки, нито за затрудненията на баща ви. Александър ми писа, че Етиен починал, но дори не споменаваше за семейството му. Предположихме, че двете с майка си сте се върнали в Англия.
— Там вече си нямаме никого.
— И защо не ни помолихте за помощ?
— Когато нещата се влошиха, синът ви вече бе починал. Татко се обърна към Франсоа, но той не пожела да ни помогне. Каза, че Александър бил на същото мнение.
— Франсоа — възкликна старицата и с пренебрежителен жест изрази отношението към внука си. — Франсоа е по-друг от Александър. Нима сте помислили, че и той ще ви отпрати?
— В началото не знаех какво да мисля. После, като се изпълних с доверие към него, гордостта ми попречи да го помоля — един дьо Вилие не биваше да научи, че дъщерята на Сен Клер се е превърнала в крепостна и в престъпница. А щом разбрах за предстоящия брак между Клариса и Александър, не можех да понеса мисълта, че ще изгубя единственото място, което ми стана втори дом.
— Ах, защо не ме потърсихте, дъще?
— Не знаех дори дали сте още жива, нито пък къде да ви търся. — Нови сълзи напълниха очите й и потекоха по бузите. — Всичко така се обърка, не знаех просто какво да правя.
Рашел изсуши сълзите й с дантелена кърпичка.
— Няма значение. Сега оставете нещата в мои ръце — и възрастната дама се отправи към вратата с войнишка стъпка, така че надиплените поли на траурната рокля, която носеше в памет на починалия си преди три години син, се набраха. Тя започна да дава нареждания.
Скромните вещи на Никол бяха пренесени в една стая до нейната. Нареди да й приготвят баня и повика за следващия ден най-добрия шивач на Ню Орлиънс.
Никол не можеше да повярва на очите си.
— Ами Алекс? Какво ще каже, като научи?
— Фредерик ме извести, че заминал по работа и щял да се върне едва идната седмица.
— Вероятно е при Лизет — изплъзна се от устните на Никол и в следващия миг горчиво съжали за това.
— При любовницата си ли? — Рашел поклати глава и Ники я погледна учудено. — Не. Фредерик каза, че отишъл да продаде един товар захар. Ще се върне в сряда. Сигурно ще даде вечеря в моя чест. Ще се погрижим в нея да участвува и дъщерята на едно старо приятелско семейство.
Ники погледна смаяно.
— Искате да кажете, че ще си замълчите?
— Трябвало е да си отваря очите. А и — продължи тя с коварна усмивка — така ще е далеч по-забавно.
— По-забавно ли? О, боже! — простена Никол на английски.
— Аз ще се оправя с Александър — успокои я Рашел. Говореше с увереността на стара аристократка, каквато си бе. Но доверието към старата дама не разсея страховете на Никол.
— Бабо! — възкликна Алекс щом я видя на стълбите. Прегърна я горещо и шумно я целуна по бузата.
— О, синко, колко уморен изглеждаш. Прекалено много работиш, Александър. — И пак се прегърнаха.
— Но сега, след като си тук, имам повод да си поотдъхна за малко. Кога пристигна?
— Корабът ми дойде малко по-рано. Тук съм от миналата седмица.
— Надявам се, че не си скучала.
— Честно казано, това ми бе спестено, защото срещнах една стара семейна приятелка. Дъщерята на Етиен Сен Клер. Настоях да остане за вечеря.
— Тя тук ли е?
— Да.
— С майка си?
— Уви, майка й починала.
— О, съжалявам. Надявам се, че си й изразила нашите съболезнования и си й предложила да я подпомогнем.
— Да, точно така направих. — Тя му се усмихна сърдечно.
— Ще се радвам да я видя отново. Когато се срещнахме за последен път, беше още дете. Едва си я спомням.
— О, вече е пораснала. — Рашел прикри почти коварната си усмивка, като сведе глава и щипна едно конче от гънките на черната си рокля. — Ще я видиш на вечеря.
Алекс кимна:
— А дотогава ще си поговорим кой какво е преживял.