В същия миг Франсоа и Томас отдръпнаха столовете си и станаха на крака.
— Спокойно, приятели — удържа ги Алекс, макар че гласът му трепереше от гняв. — Аз веднага ще помогна на госпожица… Сен Клер, но първо трябва да си поговорим с нея на четири очи.
Никол хвърли умолителен поглед към Рашел. Старата жена само й се усмихна.
Алекс тъй грубо хвана Ники за лакътя, че тя трепна.
— Извинете ни за малко — каза той и я избута от стаята. Отведе я в кабинета си, без да продума. Никол си спомни, че веднъж вече я беше отмъквал в това мъжко помещение с облицовани с кипарисова ламперия стени и страните й пребледняха.
Вдигна очи и видя, че Алекс я пронизва с поглед. Гледаше я сурово, а устните му бяха свити в хаплива усмивка.
— Коя си ти? — попита той.
— Баба ви нали каза коя съм.
Очите му я изследваха преценяващо, сякаш още не можеше да повярва, че девойката в тюркоазната рокля бе същата малка скитница, която бе спасила от затвора.
— Не ти вярвам.
Не бе предвидила това. Тя се изправи.
— Етиен Сен Клер ми беше баща. Маргарет Стоктън Сен Клер ми беше майка. Познавам баба ви от детските си години.
— Ники Стоктън — повтори той и бавно започна да проумява какво бе направила тя. — Никол Сен Клер.
— Да.
— Ти си онова момиче от Ла Ронда.
Тя не можа да сдържи усмивката си.
— Тогава ми купихте една рокля, помните ли?
Алекс огледа елегантната тюркоазна дреха — в същия цвят като очите й, после тънката талия и пищната гръд. Кожата й бе мека и нежна, шията й се издигаше грациозно над изящните рамене. Тя въплъщаваше всичко, което си бе представял — и дори го надхвърляше.
— Май съм ти купувал и други.
Ники сведе поглед.
— Исках да ви кажа истината. Но не го направих заради…
— Заради проклетата си гордост — продължи той. — Така ли беше? Предпочиташе да страдаш мълчаливо и да се отнасят с теб като с обикновена слугиня, вместо да ме помолиш за помощ. А и така можеше да ми се надсмиваш и да ме правиш на глупак.
Ники вирна глава.
— Не знам за какво говорите.
— Ах, така ли? — изглежда отново побесня. — Ти си наполовина французойка. Владееш добре езика. Разбирала си всяка моя дума, още от първата ни среща.
— Обикновено говоря на английски. Вие сам решихте, че не зная френски.
С всяка своя дума сякаш разпалваше гнева му.
— Добре ли се забавляваше, докато те учех да яздиш? Умееше да яздиш, нали?
Тя отстъпи назад.
— Да, но…
— Обясних ти как се добива и обработва захарта. Но съм сигурен, че дъщерята на Сен Етиен много добре знае тези неща. — Изглеждаше толкова бесен, сякаш всеки момент щеше да я удари. За миг тя се уплаши, че точно това ще се случи и у нея се събуди старият страх.
— Не е така. Хубаво ми беше с вас. От години никой не бе разговарял тъй любезно с мен.
— Как ли си ми се присмивала! Александър дьо Вилие допусна една крепостна да го поучава.
Тя отстъпи към вратата, но той се доближи толкова до нея, че гърбът й опря в дървото. Усети по бузата си горещия му дъх. Долавяше мириса на вино и одеколон.
— Не сте прав — повтори тя и наистина изпита страх. — Не можех да ви призная всичко. Не знаех какво ще ми направите.
Алекс я дръпна за ръката, притисна я към себе ей и я изгледа с такова презрение, че тя едва устоя на погледа му. Когато той гневно дръпна ръка, девойката притвори очи и се сви под удара, който бе неизбежен. Очите й се напълниха с горещи сълзи и една от тях се изтърколи по бузата й. Когато Алекс разхлаби хватката, тя отвори очи и видя, че я гледа учудено.
— Е, междувременно сигурно си се убедила, че нищо няма да ти направя. — Гласът му звучеше по-меко. — Никога няма да ти причиня болка.
— Бяхте готов да ме продадете на Фортие — обвини го тя. Беше й неприятно, че отново е проявила слабост пред него. Не биваше да го допуска. Повече няма да се държи така. — Как тогава да ви вярвам?
— Та ти си дъщеря на Етиен Сен Клер, за бога. Аз щях да ти помогна.
— Не ме разбирате. За мен беше въпрос на живот и смърт. Всичко бях готова да кажа или да сторя. Вие не знаете какво е да се отнасят с вас като с добиче, да ви тъпчат и унижават. Ако всичко се повтори, пак бих постъпила по същия начин — независимо дали ви харесва или не! — и тя се разплака, но от гняв, а не от страх.
— Изобщо не знаете колко отвратителна беше онази дупка. Плъховете, мръсотията. И онова, което правеха с жените…
От горчивите й спомени гласът й стана дрезгав.
— Достатъчно е само това, че си затворен… — тя неволно опря длан под сърцето си. — Понякога все още ме боли…
Гневът на Алекс се уталожи.
— Не плачи, скъпа — Той я притисна към гърдите си. — Повече никакви сълзи. — Пълните й стегнати гърди се притиснаха изкусително към черния му вечерен фрак. Колко ловко се бе прикривала.