Клариса избухна само след миг.
— Не можеш да допуснеш това… това… слугинче да седи на масата ни.
— Тя е наша приятелка — отвърна Рашел и само с един недвусмислен, предупреждаващ поглед я накара да замлъкне — поне докато им гостуваше в Бел Шен и можеше да закриля Ники…
Томас Деминг я изненада. Той я гледаше така, както на времето я изпиваха с очи младите джентълмени, гостуващи в Медоууд. Още преди края на вечерята я покани в града на представлението на пиесата „Пиратът от залива“ в Сен Чарлс Тиатър.
Щом погледна към Алекс, тя го видя да гледа с неприкрита неприязън Томас. За миг кипна от гняв и едва не прие. После здравият разум й подсказа, че господарят й явно не я смята за подходяща компания на един джентълмен.
И тя отхвърли поканата с няколко любезни думи.
— Е, мила моя — каза с изкуствена усмивка Клариса, когато вечерята приключи, — наслаждавайте се на престоя си в Бел Шен. — Тонът й подсказваше, че се надява този престой да не се проточи особено дълго. — Съжалявам, че първата ни среща бе тъй злополучна. Случват се такива работи.
И двете съзнаваха, че това съвсем, не бе извинение.
— Алекс, скъпи — надигна се тя от масата. — Много ще съм ти признателна, ако ме изпратиш до дома.
Младият мъж кимна и компанията се разпръсна. Томас и Франсоа се върнаха в града, а Рашел и Никол се прибраха в стаите си на първия етаж.
— Нали ви казах, че всичко ще мине чудесно — заяви доволна Рашел.
Ники още не бе съвсем уверена в това.
— Лека нощ, гран мер — промълви тя и уморено отвори вратата на стаята си.
Още на следния ден, докато Алекс работеше на полето, Фредерик извести, че е дошъл гост. За своя изненада Ники завари в салона Франсоа.
— Добро утро, мосю — поздрави го тя със сдържаща вежливост. — Сигурно искате да видите баба си?
— Не, исках да се срещна с вас. Може ли да поговорим за кратко на четири очи? — Облечен бе в безукорно ушити светлосиви панталони и тъмносин фрак и изглеждаше като по-изящно копие на Алекс, при това бе по-млад и не тъй самоуверен.
— Естествено — отговори хладно тя. Не бе забравила как се бе отнесъл някога с баща й и на какви изпитания бе изложена тя самата заради неговия отказ да им помогне.
Франсоа затвори вратата, докато Ники сядаше на софата, покрита с кремав брокат. Младежът приседна до нея. Приглаждайки плохите на тъмносинята си бархетна рокля, тя успя да го огледа крадешком.
— Знам какво си мислите за мен — каза той. Изражението му бе напрегнато, очите му шареха неспокойно из стаята.
— Знам, че баща ми е идвал при вас и вие сте отказали да му помогнете.
Франсоа въздъхна тежко.
— Боже мой, стократно съжалих за това. Повярвайте ми, дори и в най-кошмарните са сънища не съм предполагал, че всичко ще свърши така. Бях млад и глупав. Поел бях прекалено тежка отговорност. Когато баща ви ме посети в Бел Шен, плантацията бе изправена пред сериозни финансови затруднения. Взел бях пари назаем, за да поддържам производството и вече бях похарчил голяма част от тях. Просто не разполагах с нищо, което бих могъл да му заема, но вместо да си призная истината, аз се престорих, че не желаем да му помогнем — а ние всъщност не бяхме в състояние да го направим.
Никол се изненада на откровеното му покаяние. Знаеше, че са имали финансови неприятности. Александър бе й споменал нещо подобно.
— Все още ли е застрашена Бел Шен? — попита тя, опасявайки се, че ще бъде допълнително бреме за домакинството.
— Алекс, както винаги, оправи всичко. — Думите му прозвучаха злобно.
— Е, хората имат различни дарби — заяви Ники. — Алекс притежава умението да решава проблеми и да ръководи плантацията. Вие пък имате други таланти.
Франсоа рязко вдигна глава.
— Нима знаете, че рисувам?
Тя бе искрено изненадана.
— Не, но ако това е вашето призвание, не бива да се срамувате от него. И няма защо да завиждате на брат си за способностите му.
— Знам, че сте права, но…
— Но какво? — Успокояващо бе съзнанието, че Франсоа не е онова чудовище, за което го мислеше, а просто един младеж, който не бе успял да се справи със ситуацията.
— Но е толкова трудно винаги да си втори. Някога разочаровах баща си, а сега разочаровам Алекс.
— Струва ми се, че подценявате брат си. Той ви обича. По очите му познавам.
— Някога бяхме много близки — промълви тъжно Франсоа.