— Целият град ще научи — заяви Ники, която отново бе дошла на себе си. — Господи, каква сцена устроих пак. — Въздъхна отчаяно. Все успяваше да се оплете в разни истории. Баща й сигурно ще побеснее като научи, а и майка й, която обикновено се отнасяше по-снизходително към нейните геройства, сигурно също няма да е във възторг.
— Много очарователна сцена — отвърна жената, като оглеждаше едрите гърди на Ники и тънката й талия. Мадам Годен се усмихна и допря устни до мястото, което французинът бе погалил. — Мосю дьо Вилие изглеждаше направо омагьосан.
— Кой? — попита Ники с надеждата, че не е чула добре.
— Александър дьо Вилие. Сигурно го познавате. Неговото семейство е най-богатото в областта. Те притежават голямата плантация за захарна тръстика, Бел Шен.
— Това беше значи… Александър дьо Вилие? — Ники пребледня. — Но аз мислех, че те са сега във Франция, да нагледат имотите си.
— Херцогът е там. Казват, че се разболял. Днес Александър заминава при него. Брат му Франсоа остава тук да се грижи за Бел Шен.
— О, не — проплака Ники, която се почувствува още по-зле. — Баща ми ще ме убие.
— Да не се знаят с дьо Вилие?
— Да. От войната.
— Не съм ви срещала тук. Да не сте на гости?
— Да. — Тя подаде мъничката си длан. — Казвам се Никол Сен Клер. От Медоууд край Байо Лафурше. Отседнали сме у Кристофови.
— Вие сте дъщеря на Етиен Сен Клер?
— Да.
В гласа на пълната, ниска жена прозвуча страхопочитание.
— Мнозина познават баща ви. Той е един от големите герои от войната срещу англичаните. За мен е чест да се запозная с дъщеря му.
— Много ви благодаря. И аз се радвам, че се запознах с вас.
Мадам Годен се засмя, оглеждайки разкъсаните й, мръсни дрехи. Ники чак сега се досети, че тя е заподозряла Александър дьо Вилие.
Господи, само това липсваше!
— Що се отнася до дрехите ми, мадам…
Докато Ники разказваше трескаво как мъжете се бяха нахвърлили върху нея, как е побягнала и господин дьо Вилие се е притекъл на помощ в сюблимния момент, мадам Годен, видимо успокоена, дръпна зад гърба и втора завеса, която отделяше пробната от магазина.
Каза, че била и шивачка и донесе бледорозова рокля от муселин, обсипана с дребни вишневи цветчета и с бухнати под лакътя ръкави.
— Сигурно ще ви е малко дълга, но лесно ще я скъсим.
— Няма нужда — възпротиви се Ники. — Трябва да се прибера преди мръкнало.
— Сигурна съм, че господин дьо Вилие на драго сърце ще ви изпрати, дори ако му се наложи да отложи пътуването си.
— О, не — възкликна Ники. — В никакъв случай.
Мадам Годен кимна загрижено.
— Така си е. Много сте млада за тоя див жребец. Но кой знае… — Тя вдигна рамене. — Може би като се върне след години от Европа…
Ники се засмя, защото тази перспектива й се стори изведнъж привлекателна. Нали сама каза, че й трябва мъж, който да я грабне?
— Дотогава сигурно ще ме забрави — каза тя и се запита наум дали наистина ще стане така. — По това време сигурно ще е женен вече за някоя престаряла аристократка.
В очите на мадам Годен проблясва дяволитост:
— Може… Но едва ли. Мисля, че няма да забрави толкова бързо малката мадмоазел, чиито очи имат цвета на Карибско море и която галопираше по корсет и ризка из улиците на Ла Ронда.
При това напомняне Ники простена и бързо се облече.
— Много ви моля, не му издавайте коя съм.
Пълната жена се усмихна закачливо.
— Сигурно ще ме попита. Но щом сте дъщеря на Етиен Сен Клер, може и да си замълча, поне за година-две…
— Безкрайно ви благодаря, мадам. Вечно ще съм ви признателна. Ах, да, изпратете сметката в Медоууд… — Не обичаше да пилее пари. Времената бяха тежки. Двете с майка й пестяха всяко пени.
— Мосю дьо Вилие вече уреди всичко.
— Наистина ли? — Ники неочаквано премина отново на английски — езика, на който говореха у дома, макар че баща й бе французин, както и в нейното училище, Салем Академи.
— Какво казахте, мадмоазел?
— О, простете. Предайте на мосю дьо Вилие, че от все сърце му благодаря за помощта.
Тази работа хич нямаше да се хареса на баща й, но можеше пък и да не научи. А и семейство дьо Вилие сигурно може много по-лесно да си позволи подобен разход, отколкото те. Е, помисли си тя, налага се поне веднъж да смиря гордостта си и да постъпя практично.
Освен това нямаше да го види повече.
Решена да не се среща никога с красивия си избавител, Ники изтръска клечките и праха от бельото си и нахлузи красивата розова рокля.
— Къде е тя?
— Малката мадмоазел ли? — попита мадам Годен, като искрено се забавляваше от явната заинтересованост на привлекателния французин.