— Това е мадмоазел Ейми, любовницата на мосю дьо Вилие.
— Лизет? — повтори Ники, сякаш не искаше да повярва. Не можеше да не забележи съблазнителната хубост на тази жена, червените й устни, оформени като сърчице.
— Да.
Неволно Ники стисна юмруци и сърцето й се сви.
След няколко минути Алекс влезе забързан във фоайето.
— Помолих те да не идваш тук — рече той вместо поздрав. По отвесните бръчки на челото му личеше колко е разгневен.
— Що не ме посети толкоз време? — въпреки силния си, но очарователен акцент Лизет изглеждаше не по-малко ядосана. — Твърде дълго отсъстваш.
— Аз не съм ти роб, Лизет. Идвам, когато си искам.
Издутите устни на Лизет се нацупиха.
— И к’во съм сторила не по твоя угода? Нима вече не желаеш твоята Лизет? — По погледа й личеше, че дори не допуска подобна мисъл.
Никол също.
Когато Алекс не отговори, тя се завъртя буйно около него, така че още по-добре изпъкна елегантната й рокля.
— Добре изглеждам, нали? — Лицето й стана някак по-изразително, не тъй изкуствено. В черните й очи пламтеше почти детинска радост.
Гневът на Алекс се уталожи.
— Изглеждаш приказно. — Лизет грейна от комплимента и отново си възвърна вярата в притегателната си сила. — Честно казано — заяви Алекс — исках да те видя тази вечер. — Той я хвана за ръка и я отведе до вратата. — По-добре да се разходим из градината й да поговорим.
Щом престъпиха прага, Лизет се хвърли на врата му и го целуна. Ники забеляза тържествуващия й поглед, както и собственическия жест, с който обгърна врата му с ръка.
— Как си позволява Алекс! — Тя буйно се извъртя на токове и хукна към стаята си. Ако не напусне веднага този дом, сигурно ще убие и двамата. В живота си не бе изпитвала такъв гняв. Вчера Александър й бе признал, че я обича, целуваше я и я галеше тъй както никой мъж преди него. А тази нощ се канеше да прекара с Лизет!
Ядът бушуваше в нея. Идеше й да се спусне по стълбата и да изскубе черните коси на жената, косъм по косъм. Искаше й се да зашлеви Александър по прекалено хубавото му лице и да му каже какъв долен мерзавец е.
Даниел й помогна да си сложи роклята за езда.
— Май побесняхте? Нали?
— Да, побеснях! Как дръзва да се мъкне с тази… с тази фуста? За бога, та баба му седи в трапезарията. Той не е никакъв джентълмен и аз ще му го кажа.
Даниел я дръпна за ръката.
— Мисля, че ще сгрешите.
— Защо?
— Ако направите това, херцогът може да си помисли, че ревнувате.
— Да ревнувам! От тази… тази… разпусната жена! — Но още докато изричаше думите осъзна, че този арогантен тип Алекс точно така ще реагира. А и беше истина. Тя ревнуваше от Лизет и бе ужасно сърдита на Алекс. И тази мисъл я накара да побеснее още повече.
С къси, решителни движения си сложи ръкавиците за езда, мина покрай централното стълбище и по коридора към задното стълбище. Щом излезе навън, тя пое дълбоко дъх, за да се успокои и после тръгна към конюшнята. Ще поязди Наполеон — и ще излезе сама — ако ще Алекс да се пукне от гняв! Докато не приближи до границата с Фортие, нищо не я заплашва.
Патрик бе достатъчно благоразумен, за да не спори с нея. Никога не я беше виждал така разстроена, но по стойката й и по камшика, с който се пляскаше по кожения ботуш, разбра, че нищо не може да й се изпречи на пътя.
— Внимавайте — предупреди я той. — Времето скоро рязко ще се промени. Задава се буря. Никога не може да се предвиди кога ще нахлуе вятърът от залива.
— Няма да се бавя. — Щеше да се забави колкото си иска! Всичките да вървят по дяволите. Може договорът й да е в ръцете на Алекс, но душата й е свободна. Вече не е слугинче, а почетен гост на дома. Докато Алекс я приема така, тя ще прави каквото й хрумне.
Изведе Наполеон до камъка за качване и се намести в дамското седло. Днес жребецът бе по-спокоен и тя се досети защо. Алекс го бе пуснал при кобилата. От тази мисъл гневът й се разбушува още повече. Такива са мъжете! Тя заби малките си ботуши в хълбоците на коня. За нищо друго ли не мислят?
— Виждала ли си Ники? — запита Алекс Рашел, която седеше сама в трапезарията. В чинията й бе останало само едно парченце сладкиш.
— Смяташе да ми прави компания, но не слезе. Може още да не е готова.
„А може и да е видяла Лизет“ — помисли си Алекс. Точно това искаше да избегне. Той изпсува тихо и тръгна да търси Даниел. Вече бе надникнал в стаята на Ники и знаеше, че е излязла. Може би слугинята знаеше къде е отишла. Намери пълничкото момиче в задния двор, където проветряваше завивките, преди да ги прибере в стаята на господарката си.
— Виждала ли си Ники?
— Да, мосю.
— Къде е тя, по дяволите?
— Отиде да поязди. Нали знаете колко обича.