— Точно така.
— Заради чувствата си към мен?
— Точно така.
— Но й казахте, че изглежда приказно. Целунахте я.
— Тя наистина изглеждаше приказно. Но не съм я целувал. Тя ме целуна, а това е нещо съвсем различно. На драго сърце ще ти покажа каква е разликата, ако ми дадеш възможност да го сторя.
Казваше й истината. Убеди се като видя арогантната му усмивка и самодоволното му изражение.
— Ах, Алекс.
Ники се хвърли в обятията му, прегърна го здраво за шията, а той я привдигна до себе си. Устните му се впиха в нейните и тя усети мъжествената топлина на дъха му. Открехна устни, позволи на мъжкия език да влезе между тях и отговори на целувката му. Една сладка целувка, която трябваше да му каже колко се е заблуждавала и как ужасно съжалява, че се е усъмнила в него.
— Прощавате ли ми? — попита тя.
— Почти всичко — заяви той и отново я целуна, притисна тялото си до нея, докато едва не й се зави свят. Само дъждовните капки, които ставаха все по-гъсти и намокриха дрехите им, успяха да ги върнат към действителността.
— Много път има до вкъщи — заяви тя с лека усмивка. — По-добре да тръгваме.
— Няма да се връщаме. Няма как да изпреварим бурята. Ще отидем в ловната хижа. Тя е тук, наблизо.
— Добре.
Девойката го остави да я отведе при конете. Дъждът забарабани равномерно. Помогна й да възседне Наполеон, яхна Волтер и двамата потеглиха.
Захарната тръстика покрай пътя полюшваше тъмнозелените си листа и приличаше на загадъчно, развълнувано море. Работниците отдавна се бяха прибрали на сушина. От другата страна на пътя шумоляха и проскърцваха високите кипариси, обрамчили блатото. Изпукваха сухи клони, купчини сухи листа се вдигаха във въздуха и отлитаха нанякъде.
— Бива си го вятърът — изръмжа той, опитвайки се да надвика рева на бурята. — Трябва да се подслоним някъде, преди да се разрази още по-силно. — При тези думи той подкара по-бързо едрия сив жребец, а Ники го последва върху кафявия. Светкавица раздра небето и рукнаха буйни потоци. Двамата яздеха все по-бързо, докато в един момент Алекс свърна от главния път й пое по малка, разкаляна пътечка, която водеше навътре в блатото. Над главите им плющяха клони и Ники за пръв път се уплаши, но скоро видя върха на един червен тухлен комин и не след дълго се показа двуетажна дървена къщичка.
Пред верандата Алекс скочи от коня и й помогна да слезе. Ръждивочервената й рокля за езда бе подгизнала и полепнала по тялото й. От косите и се стичаше вода и повечето фуркети бяха изпопадали.
Алекс завъртя тежката месингова топка на вратата и я бутна навътре.
— Влизай. Аз ще се погрижа за конете и ще дойда веднага.
Ники кимна, а мъжът отведе животните в една голяма кошара със заслон в единия й край. Ники затвори вратата и се огледа из вътрешността на ловната хижа. Тя приличаше по-скоро на обширна колиба, отколкото на къща. В голямото помещение се набиваше на очи голямото огнище от глина. Нагоре отвеждаше стълба. Повечето мебели, включително и коженият диван пред камината, бяха от кипарисово дърво. Върху широките дъски на дюшемето имаше килими, а на прозорците висяха семпли бели завески. Обзавеждането бе по-скоро скромно, отколкото елегантно, но всичко изглеждаше чисто и подредено.
Вратата се отвори и Алекс влезе посред вихрушка от листа. Едва сега тя забеляза, че и двамата бяха мокри до кости.
— Струва ми се, че трябваше да поема по-рано към дома — каза тя, защото се почувства виновна.
Алекс се опита да я погледне сърдито, но усмивката го издаде.
— И на мен така ми се струва.
Вятърът блъскаше клоните в прозореца. Ники се разтрепери. С две едри крачки Алекс се озова при нея.
— Още е рано да палим огън, но тази нощ сигурно няма да минем без него.
Докато той се зае с камината, начупи клонки и сложи няколко пъна на скарата, Ники отново се огледа.
— Живее ли някой тук?
— Не. Използваме я само като ходим на лов. Най-често бием елени, но понякога гоним и мечки. Някои мъже си падат по миещите се мечки. Нора Джеймс, жената на лесничея, поддържа къщата. — Той разпали огъня и се върна при нея. — По-добре е да си свалим дрехите.
За първи път Ники се почувства неловко.
— Тук сме сами, Алекс. Не е редно да се събличам пред теб.
Алекс се засмя снизходително.
— А още по-малко е редно да си навлечеш възпаление на бронхите.
И той се отправи с едри крачки към дървената стълба и се качи в стаите, разположени горе. Завърна се с две меки вълнени одеяла.
— Можеш да се завиеш в него — каза той, подавайки й едното от тях.
После застана зад нея, за да разкопчае роклята й. Колкото и да й бе неудобно, тя нямаше какво да възрази срещу аргументите му. Никак не й се искаше да се разболее.